Ще ти оправи вкуса.
— Благодаря, Нели.
— Няма нищо. Наистина ми се иска обаче да съобщиш на всички за бебето. Т’ва ще улесни много работата.
Сюизън се приближи до прозореца.
— Ще помисля по този въпрос.
Но всъщност не размишляваше. Дори сега, докато наблюдаваше мъглата, която се вдигаше откъм Къмин’с мур, мислите й я отнесоха назад. През цялото време на дългото пътуване към Пъруикшир се бе молила да не е бременна. През седмиците след завръщането си бе прекарала много нощи в будуване и молитви, но природата не се бе трогнала от тях.
Обхвана я нов пристъп на отчаяние, който заплашваше да я погълне. Детето в нея непрестанно й напомняше за риска, който бе поела с отиването с в Лондон. И за победния завършек на мисията й. Тези позитивни мисли я утешиха донякъде.
Десените бяха добре скрити в дълбоките подземия на замъка. Отсега нататък роуардските платове щяха да се продават като роуардски. Привидно животът й се бе върнал към нормалния си ритъм. Но в действителност с всеки изминал ден се чувстваше все по-нещастна.
Хвърли поглед през рамо и видя с облекчение, че Нели се бе заела да оправя чаршафите на леглото й. Отново се обърна към прозореца.
Масивната дървена порта зееше отворена. Отдавна щитът с герба на рода Камерон го нямаше — бе махнат с кралски указ. През портала минаха познати фигури. Мисис Макайвър, която спазваше педантично създадените за жените закони и условности, следвана от поклащаща се гъска, вървеше по отъпканата пътека от главната порта към тъкаческото отделение в южния ъгъл на замъка. Сорча, дъщерята на Нели, със сплетени на плитки и увити на венец около главата й златисти коси, тръгна след птицата. Когато момичето се приближи, гъсокът се обърна, изпъна шия и изсъска. Стресната, Сорча изпищя и отстъпи. Птицата забърза отново след мисис Макайвър, а момичето се огледа, за да разбере дали някой не бе видял падението й.
Но Макаду Дъндас, синът на Грейм, бе забелязал и се захвана да дразни бедната Сорча. Както можеше да се очаква, последва скандал. Докато Грейм успее да ги разтърве, плитките на момичето вече се мятаха в безпорядък, а момчето се търкаше по пищялите, станали обект на умелите ритници на дъщерята на Нели.
Обикновеното събитие развесели Сюизън и тя се замисли за детето, което носеше. Въображението й я понесе напред в бъдещето. Представи си момиченце със златисти коси и топли кафяви очи. Истинска елфа. Щеше да бяга из белия пирен и да върши пакости като всички деца.
В този момент младата жена се сети за Ейлис и болката стегна като в менгеме сърцето й. Изскърца със зъби. От щастливите видения не остана и следа.
Обърна се към Нели и попита:
— Готова ли си?
— Да. Ти обаче не отговори на въпроса ми. Кога ще съобщиш на всички за детето?
Сюизън въздъхна — Нели имаше право.
— След две седмици — избра наслуки тя. — Тогава ще им кажа.
— Но дотогава има още много време!
— Четиринайсет дни. — Тонът й беше категоричен.
— Много добре тогава. Аз от своя страна ще съчиня моята част от историята.
— Няма съмнение, че вече си я измислила, и то добре.
Слугинята обидено отметна плитките на гърба си и рече:
— Тази сутрин си нещо кисела. Може би се дължи на неразположението ти.
— Не съм кисела — възпротиви се разгорещено младата жена. — Трябва да наваксаме изгубеното време за месеците, които прекарахме в Лондон. Съмнявам се, че ще успеем да свършим с тъкането на платовете навреме, за да си намерим порядъчни купувачи.
Прислужницата подаде чиста рокля на господарката си.
— Всъщност, като се замисля — додаде разбиращо тя, — нищо чудно да линееш по един висок мъж с руси коси и кафяви очи.
Сюизън усети познатата болка и положи усилия да отдаде цялото си внимание на обличането. Ако Нели само предположеше доколко е права, Сюизън щеше да плати скъпо и прескъпо, като слуша безкрайни лекции от рода на: „Нали ти казах.“ Нощите й се струваха дълги и самотни. Единствено през деня, под натиска на многобройните си задължения, можеше да забрави Майлс Кънингам и то само за кратък период. — Все още не си ме питала каква е моята история — обади се прислужницата.
Благодарна за предоставената й възможност да отвлече мислите си от Майлс, Сюизън отвърна:
— Слушам те.
Нели започна охотно, сякаш вече многократно бе репетирала речта си.
— Прекалено дълго отсъствахме, за ни повярват, че сме ходили само от Глазгоуския панаир до Страдклайд. Дори леля ти Ейлис не е чак толкова тъпа, че да са хване на т’ва. Но какво можем да измислим, за да не трябва да признаваме, че сме били чак в Лондон?
Слугинята имаше толкова уверен вид, че на младата жена й стана смешно. Все пак се въздържа и каза:
— Не мисля, че е нужно да си блъскам главата по този въпрос, тъй като ти очевидно вече имаш отговор.
— Разбира се. Отговорът е „нищо“.
— Чудесно. Но защо все пак трябва да признаваме, че сме ходили в Лондон?
Нели изправи гръбнак и вирна брадичка.
— За да ти намерим съпруг. Т’ва е то.
Сюизън зяпна смаяно.
— Що за глупост? Нито се нуждая, нито желая да имам съпруг.
Прислужницата вдигна ръка.
— Само ме изслушай, миледи. Това ще свърши двойна работа.
Младата жена погледна встрани — идеята бе абсурдна.
— Миледи?
Тихото повикване я накара да насочи вниманието си отново към слугинята.
Нели подпря длани на коленете си и се приведе напред. Дебелите й руси плитки се свлякоха върху гърдите й.
— Някои те преследват с натяквания да си намериш съпруг. Не, че не си чудесна и способна господарка. Но все още има хора, които биха си държали езика зад зъбите, ако Пъруикшир се сдобие с господар. Не е ли така?
— Така е — нямаше как да не се съгласи Сюизън. — Особено по-възрастните.
— Виждаш ли? — повиши глас слугинята. — И тъй като всичко ще бъде лъжа и измислица от началото до края, те ще бъдат доволни. Но когато новият господар, когото така и няма да видят, разбира се, загине от нещастен случай по пътя за Роуард, всички ще помислят, че си изпълнила дълга си.
Историята бе достатъчно обикновена, за да звучи правдиво, но младата жена имаше известни резерви.
— Защо трябва да се преструвам, че имам съпруг? За да омиротворя неколцина от хората си, така ли?
Нели се намръщи, загледана в ръцете си. След дълго мълчание най-после каза:
— Имаш нужда от този съпруг заради бебето в утробата си.
Младата жена, която постоянно се намираше на ръба на депресията, бе избягвала досега този въпрос. Изричането му на глас й причини очакваната болка. Мили Боже, какво бе сторила?
— Не позволявай туй да те тревожи, миледи — обади се тихо прислужницата. — Не виждам причина да родиш дете като Ейлис.
Подобна възможност бе прекалено ужасна, за да мисли за нея. Подобно на страхливец, който дезертира от фронта, тя я отблъсна от съзнанието си.
— И кого предлагаш да представим като моя скъп и ненавреме отишъл си господар?
