Нишките на съдбата

Гласът на Нели прозвуча притеснено. Младото момиче вдигна насълзените си очи към нея и попита:

— Защо си се намръщила?

Слугинята посочи надписа във витрината. Дъхът на Сюизън секна. На него бе написано красиво: „От становете на Страдклайд.“

— Не! — възкликна младата жена, обхваната от гняв и недоверие. — Та това са роуардски платове. Някой си прави шегички с нас.

По-практична по природа, прислужницата рече:

— Е, трябвало е да си наемат продавач, който знае да чете, но след като не са го направили, ний просто ще им покажем тяхната грешка.

Нели се запъти към входа, но господарката й я спря.

— Почакай.

Въпреки яростта си, бе запазила достатъчно самообладание, за да обмисли ситуацията. Отдавна подозираше, че нейните платове струваха повече от подаянията, които получаваше за тях. Сега вече знаеше причината. Трябваше да сложи край на това. Каквото и да предприемеше обаче, не трябваше да привлича вниманието към себе си.

— Какво има, миледи?

— Не можем току така да нахлуем вътре, Нели. А и кой ще ни повярва? Имам друг план.

Слугинята омекна.

— Какво ще правим?

— Сега няма да правим нищо, но ти ще опиташ да започнеш работа тук. И след това ще откриеш кой стои зад всичко това.

Младата жена присви устни и погледна към витрината.

— Проклети крадци — това са те. Всички тези мърляви англичани!

— Дръж си езика зад зъбите! — изсъска Сюизън. — Поне докато се приберем на „Бийкън роу“.

— Извинете — промърмори прислужницата. — Приказките ми са хапливи, но същевременно съм не по- малко любопитна от вдовицата Маккормик.

— И не забравяй — предупреди я младото момиче. — Ако се съгласят да те вземат, няма да се пазариш за надницата, колкото и малка да е тя.

Нели все още мърмореше по адрес на англичаните, когато отвори вратата към къщата, наета тайно от господарката й за престоя им в Лондон. Жилището беше малко, но приятно обзаведено. Намираше се само на няколко пресечки от дома на Майлс и беше съвсем подходящо за целта им.

— Какво е това? — попита Сюизън, когато влязоха в спалнята на горния етаж.

— Дрехи за вас. Уших още две поли и блузи, красива синя рокля от фина вълна и симпатична бяла престилка. Щом ще се правите на слугиня и ще се обличате като такава, няма да позволя да носите боклуци.

Младата жена я хвана за ръката.

— Благодаря ти, Нели. Наистина съм изгубена без теб.

— Дреболия.

Забелязала смущението й, Сюизън додаде:

— Най-добре да се захващаме веднага с косата ми, иначе няма да успее да изсъхне.

Прислужницата заяви уверено:

— Открих нова рецепта. Смърди докато изсъхне, но аптекарят ми каза, че цветът щял да се махне само тогава, когато пожелаем.

— Добре — рече с въздишка младата жена. — Четката ми се цапа много и трябва да я чистя всеки ден.

— В такъв случай отивам за водата и боята — усмихна се Нели.

— Maide dalbh — произнесе благоговейно Сюизън. — Къде са те?

Изпълнена с гордост, прислужницата отвърна:

— В сандъка.

И посочи към ъгъла. А после излезе от стаята.

Господарката й вдигна капака, бръкна и извади един от двата вързопа. Постави го на пода. На дневната светлина той не й се стори нито толкова тежък, нито толкова опасен. Притисна го към гърдите си, смаяна от задоволството, което я изпълни при мисълта, че си е възвърнала съкровищата. Копнееше за деня, в който всички пръчки за изработване на десените щяха да бъдат отново в безопасност в Роуард.

Нежно прокара пръсти по цветните колчета по протежение на всяка една от четирите пръчки, насочвали при тъкане нишките в продължение на повече от сто години. Представи си плата, който щеше да се получи от тях с характерния десен за майчиния й клан. Подобно на мотивите на другите Камеронски родове, шарката на фамилията Лохиел представляваше основа от възможно най-яркото червено, осеяно с малки черни квадратчета. Кланът Лохиел обаче се различаваше от останалите по двете дебели вертикални черни линии, до всяка от които имаше по една по-тънка бяла лента. Това бе великолепна и ярка характерна черта, запазена марка на Лохиел Камерон, наследството на Сюизън, което я изпълваше с гордост.

Тъжно върна Maide dalbh на мястото им. Бе се родила прекалено късно, за да може да ги види носени така, както си му беше редът. Въпреки това съвсем ясно си представяше полк шотландци с цветовете на родовете Камерон, вървящи гордо под пискливите звуци на гайдите.

Сълзите опариха очите й. Младата жена затвори сандъка. Мъжете и техните войни, кралете и техните инат и гордост бяха сложили край на шотландската култура. Какво можеха да навредят красиво изтъканите платове и подобното на мях тяло на гайдите? Знаеше много добре отговора. Англичаните гледаха на тях като на заплаха за нацията си. Якобитите2 при Кулоден Мур, красивия принц Чарли срещу херцог Къмбърланд и куп още други фактори бяха отбелязали края на Шотландия.

Сюизън знаеше, че ще увисне на бесилото заради предателство, ако бъде заловена със забранените от закона пръчки с десените. Носеше отговорността и честта да защитава незаконните Maide dalbh вече десет години — от деня, в който бе умряла майка й. В мазето на Майлс бяха скрити другите шарки, които представляваха останалите забранени от закона кланове. Като предаваше тези Maide dalbh на Нели, тя излагаше и нея на опасност, тъй като ако ги хванеха, прислужницата също щеше да се увисне на бесилото.

„Но аз съм само една обикновена жена, която мечтае да живее в мир сред шотландските планини“ — мислеше си мрачно младото момиче. Раменете й се отпуснаха. Обзе я отчаяние. Ами ако не успееше да се върне? Какво щеше да стане с роуардските тъкачи, с техните деца, с всички хора от Пъруикшър, които обичаше? Кой щеше да ги ръководи? Кой щеше да се грижи за тях?

* * *

По-късно, докато сръчните пръсти на Нели втриваха миризливата боя в косите на Сюизън, тя се опита неуспешно да освободи съзнанието си от неприятни мисли. Всеки път щом затвореше очи обаче, чувстваше отново ръката на Майлс върху гърдите си и си представяше какво би било усещането от допира на устните му до нейните.

— Защо не ми разкажете нещо повече за Него? — попита прислужницата.

Младата жена подскочи, сякаш я бяха хванали на местопрестъплението.

— Какво искаш да знаеш?

— Ами, сега, след като го видях, се питам дали го мислите за красив?

— Да — отвърна откровено Сюизън. — Той е красив, крадлив, гаден лъжец.

Слугинята подсвирна.

— Говорите като истинска шотландка. Кажете ми още нещо.

Младата жена се облегна назад в топлата вана. Нели коленичи на пода до нея. Без да обръща внимание на вълнението, което отново усети в стомаха си при мисълта за него, тя обяви:

— Силен е като абърдийнски жребец. Видях го как носи Куксън без никакво усилие.

— Сигурно всяка вечер се облича като някой франт, с ей толкоз висока перука — повдигна над главата изцапаната си с боя ръка прислужницата. — Както правят всички лондонски джентълмени.

Сюизън поклати глава.