прокурора Кларънс Джакман като действащи лица във всеки труден проблем на града, като се започне от дупките по улиците и се стигне до нарастването на кражбите на автомобили. За всеки от така наречените „заговорници“ обвиненията и намеците бяха и в някои случаи оставаха огромен товар — винаги лични, винаги политически, а понякога и делови.
Само че за Глицки и за Харди обвиненията криеха още по-голяма заплаха. Защото те двамата наистина бяха участвали в един заговор. Да, причината беше желанието им да се защитят, при това бяха останали без избор. Но те наистина бяха заговорници и докато се ширеше слухът, те бяха под непрекъсната, да не кажем непосредствена опасност да бъдат разкрити. Дори и след толкова време.
Глицки смяташе, че до известна степен вината за всичко това е негова. Той беше заплашен от Кунео, който несъобразително бе разчитал на дълбокия страх на Глицки, че някой ще открие неговото участие в престрелката, довела до смъртта на лейтенант от полицията. Допуснал бе да го надхитрят и инспекторът, и Роузън, а след това по време на разследването паралелно с процеса, беше надминат от най-добрия си приятел. Глицки се бе провалил на всеки етап от разследването, във всеки момент, когато можеше да промени нещата.
Убиец бе извършил престъплението си в района, който се намираше под непосредственото му разпореждане. И този човек все още беше на свобода.
След като бе прекарал целия си живот в полицията, Глицки най-сетне имаше истинска власт и авторитет като заместник-началник на инспекторите. Само че случаят Хановър бе нанесъл удар на достойнството му. И което беше още по-важно, знаеше, че това бе навредило на репутацията му в средите на полицейското управление, а вероятно и на по-високо ниво. Усещаше го всеки ден по най-различни начини — мълчание, когато влезеше в стаята, нежелание да го погледнат в очите, покани за годишнини и тържества за пенсиониране, които така и не стигаха до него.
Боеше се, че повишението му го бе превърнало в нещо, което се бе заклел никога да не допуска — пионка, бюрократ, изневерил на принципите си човек. Ако не си върнеше уважението на хората си — и на по-нископоставените, и на по-високопоставените, — назначаването му за началник щеше да бъде лишено от смисъл. Нямаше да постигне нищо значимо — нито революционна промяна към по-добро, нито дори проста ефикасност. Предварителните му обещания щяха завинаги да си останат една химера, а повишението му щеше да се възприема като резултат от заговора, от облагодетелстване и от покровителство. Не след дълго щеше да се пенсионира и да стане потънал в забрава окаяник, баща на възрастта на дядо, неспособен да бъде в крак със собствените си деца и дори със съпругата си.
Мъглата леко изтъня, той увеличи скоростта и подмина Вейквил — огромни магазини и супермаркети се точеха в продължение на километри от двете страни на пътя. Гъсто строителство. Не идваше често в долината, но развитието му се стори някак прекомерно. Когато по-големите му деца бяха малки, често беше минавал оттук, отивайки на ски в Сиера, и тогава тук имаше само обработваеми земи. Не беше толкова отдавна. Преди петнайсет, двайсет години? И всичко това вече го нямаше? Не беше ли тук мястото, където Калифорния трябваше да отглежда зърното си? Каква обработваема земя щеше да им остане, след като всичко бъде застроено?
Така отклоняваше мислите си от истинския проблем. Миси Д’Амиен.
Първият поглед. Вторник след процеса.
Харди го взема от Съдебната палата.
Глицки си слага колана, Харди го поздравява.
— Къде каза, че ще ходим?
— В Глайд Мемориъл. Не бих те занимавал, обаче е свързано с Хановър и може би ще искаш да зададеш някои въпроси.
— Разбира се. Пътуването сред природата ще ми допадне.
— Така е.
Повечето вечери столовата за бездомници затваряше в пет и половина, но неколцина души оставаха, за да направят сандвичи, които да раздадат на следващия ден. Глицки стои на вратата минутка, докато един възрастен негър с прошарена коса вдига поглед, оставя ножа си, избърсва ръце и се приближава.
— Лейтенант Глицки? — обръща се към него той с чина, с който му се е представил Глицки, и подава ръка. — Джеси Стюарт.
— Преподобни Стюарт, благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Това е Дизмъс Харди. Проявява интерес, защото беше защитник на жената, обвинена в убийството на Миси.
Преподобният Стюарт не обръща особено внимание — смисълът на живота му е да осигурява храна за бездомниците. А мъжете в костюми не се вписват в картинката. Въпреки това се държи учтиво.
— Какво мога да направя за вас?
— Бих искал да обсъдим онова, за което говорихме по-рано днес. За Миси.
— Разбира се, междувременно проверих и се оказа точно както ви казах. Започнала е да търси помощ при нас преди около четири години. Идваше редовно, няколко вечери в седмицата през по- голямата част от годината, а след това разреди посещенията си. Накрая изобщо спря да идва. Някои хора правят така.
— А Дорис? Няма ли фамилия?
— И да има, не я знам. Винаги сме я наричали Дорис — усмихва се свещеникът.
— Съжалявам — казва Харди, — но коя е тя?
— Редовна наша посетителка до миналата година.
— До миналия май, нали? — пита Глицки и мята на Харди многозначителен поглед.
— Точно така. Спомням си, защото дойде на рождения ми ден и ми донесе цвете. Значи Дорис дойде на десети май и повече не се появи.
— Обявихте ли я за изчезнала? — пита Харди.
Стюарт се опитва да не се издаде, че намира въпроса за глупав, но не успява напълно.
— Не, господине. Опитваме се да храним възможно най-много бездомни, но не ги водим на отчет.
— Но не ви ли се стори странно, че тя просто е престанала да идва?
— Не. Непрекъснато се случва. Хората идват и си отиват.
— Знаете ли нещо за нея? — намесва се Глицки. — Къде живее? С кого?
— Не живее, или по-скоро не живееше, никъде. Кажете го както искате. Обикновено идваше тук сама. Сядаше сама, ако имаше възможност. Само че какво от това? С мен се държеше приятелски и беше разговорлива, ако човек съумееше да я подкани. Всъщност беше доста образована. Навремето е учила в колеж.
— На каква възраст беше? — пита Глицки.
— Трийсет, четирийсет, някъде там — свива рамене преподобният. — Беше преди всичко гладна.
— И двете с Миси са се сприятелили? — минава на въпроса Глицки.
— Не бих се изразил точно така. Понякога просто сядаха заедно, това е. После тя дойде един ден, имам предвид Дорис, усмихната до уши, показва си зъбите — оправени и избелени. Знаете, че в болниците за бедни обикновено не предлагат стоматологични услуги, затова някой я попита и тя каза, че си е намерила ангел пазител. Това беше всичко. Наистина това си спомням. Нищо свързано с Миси. Просто поредното чудо, каквито се случват непрекъснато.
Изражението на Харди е съсредоточено. Здраво е стиснал зъби и устни. Глицки благодари на преподобния и двамата излизат заедно навън.
— Тя е платила на Дорис, за да си осигури медицинския картон — казва Харди. — Знаела е, че ще я убие.
— Може да не е знаела още, когато е убедила Дорис да си оправи зъбите — казва
