Мотивът

една година лишаване от свобода или е престъпление, свързано с упражняването на насилие“.

Молба 314 (а), която първоначално бе целяла контрол над финансовите операции на терористични групировки, всъщност се бе превърнала в основно средство за разкриване на прането на пари. Глицки знаеше, че с този подход са преплетени много проблеми, свързани с правото на личен живот, с Първата поправка, с намесата на правителството в частния живот на гражданите, — само че това не бяха негови проблеми. Не и сега. Освен това подходът му се струваше някак назадничав. За свое учудване обаче по време на разследването си той установи, че банките и другите финансови институции — дори в Америка след терористичните нападения от 11 септември — не се стараят особено да установяват самоличността на клиентите си.

В Калифорния и в няколко други западни щати банките наемат частни компании, които да удостоверят валидността на адресите и да поддържат бази данни най-вече въз основа на информацията от шофьорската книжка, например. Обаче тези проверки са свързани само с установяването на това дали сведенията са в нужния формат. Например дали датата на раждане е изписана в поредността месец, ден, година. Или дали адресите по местоживеене не са в действителност адресите по месторабота. Или че номерът на социалната осигуровка има девет цифри, разположени на серии — макар че недействителните номера поради смърт са маркирани.

Глицки остана най-удивен от факта, че банките не трябва дори да проверят дали даден номер на социалната осигуровка отговаря на името. Вместо това те откриваха сметка на валиден номер на социалната осигуровка или на данъчен номер и приемаха шофьорската книжка на компанията или друг документ за самоличност. Ако на шофьорската ви книжка има ваша снимка с името Джо Смит и документът изглежда валиден, тогава банката ще приеме номера на социалната ви осигуровка и ще отвори сметка на името на Джо Смит. Нямаше система, която да открива измамните или фиктивните имена, като ги сравнява с номера на социалната осигуровка, или пък да разглежда цялата тази разнообразна информация едновременно.

Процедурата по молба 314 (а) беше праволинейна, простичка и не изискваше участието на техника. На всеки две седмици правителството съставяше списък, съдържащ обикновено между петдесет и двеста имена, на молбите, постъпили от правителствени или правораздавателни институции, и го разпращаше по факс или по електронната поща на всички финансови институции в страната. В рамките на две или на повече седмици всяка от тези институции трябва да даде информация дали поддържа или е поддържала сметки или е обслужвала трансакции на всеки човек, юридически субект или организация, вписани в молбата. Ако се откриеше съответствие, банката информираше СРФП посредством „формуляр за информация за субекта“.

Когато Глицки получи този формуляр, препратен му от СРФП и получен там от Общинската банка на Пюта Крийк в Дейвис, Калифорния, той се срещна с прокурора Кларънс Джакман в най-строга секретност. Само Джакман, Глицки, съдията, подписал заповедта, и съпругата на Глицки знаеха, че той е получил заповед за обиск във връзка с данните от доклада.

32

Центърът на Дейвис се състои от улици, наречени с букви, които са в посока север/юг, и с цифри — в посока изток/запад, затова Глицки много лесно намери Общинската банка на Пюта Крийк на Трета и на С. Беше малка ъглова сграда, почти наполовина по-малка от местния клон на Американската банка, която Глицки ползваше в Сан Франциско. Подмина сградата, продължи по Пета улица и зави надясно. След километър и половина, извън деловия център на града, той направи неочакван обратен завой и спря на паркинга пред една ниска сграда, която му се стори нова. В качеството си на полицай по служба от друг район той трябваше да се обади в местното полицейско управление не само от учтивост, но и за да се опита да избегне сложните недоразумения, които понякога възникваха, когато цветнокож мъж със скрито оръжие се натъкне на въоръжен униформен патрул. Глицки не очакваше някой да свика парад в негова чест, но нямаше да навреди, ако местните полицаи са осведомени, че е в града. Знаеше, че може да му се наложи да потърси подкрепата им.

Началникът Мат Уесин излезе и го поздрави във фоайето. Уесин беше с десетина години по-млад от Глицки и от него лъхаше здраве, компетентност и сила, формата на тялото му подсказваше, че той прекарва поне няколко часа дневно във фитнес залата. Нямаше нито един бял косъм — нито в косата му, нито в късите му военни мустачки. Лицето му беше гладко и без бръчки като на младеж. Само че той беше истинско професионално ченге — най-напред поговори с Глицки на четири очи за положението в участъка си, а след това го заведе в малка заседателна зала за среща с малка група детективи и неколцина патрули, които бе назначил временно.

— Дами и господа — започна той. В стаята имаше две жени — лейтенант и сержант. Той ги представи и продължи: — Вече сте имали възможност да прегледате материалите, които заместник-началник Глицки ни изпрати по факса вчера. Днес ще ни каже още някои неща, ще ни покаже няколко снимки на жената, която се надява да намери тук, в града, макар да е възможно тя вече да е заминала. Както става ясно от тези страници, тя явно е затворила пощенската си кутия. Освен това може просто да е изоставила сейфа си в Общинската банка в Пюта Крийк, но най-важното е, че адресът й, ако има такъв, е загадка. Ще пусна тези снимки сред вас и ще ви помоля да ги разгледате и след това накратко ще си припомним за кого говорим. Не чуваме такива истории ежедневно, знам, но в този случай вземам нещата присърце. Жената трябва да се смята за въоръжена и за изключително опасна.

Взела си е сейф под името Моника Брек, макар да има и други имена, сред които и Мишел или Миси Д’Амиен. Ако отворите папките пред себе си, ще видите, че…

Беше две и половина седмици по-рано, понеделник следобед.

Глицки е подал молбата 314 (а) преди повече от три седмици и все още не е получил отговор. Преди час Закари е освободен за един месец без нуждата да му се правят още изследвания и дори мрачният и предпазлив д-р Трублъд си позволява една явно искрена и оптимистична усмивка.

Глицки се връща в кабинета си в Съдебната палата в ранния следобед. Поздравява Мелиса, споделя с нея добрата новина за Закари, след това излиза от рецепцията, минава през малката заседателна зала в съседство с нея и поема по късия коридор към кабинета си, но там се заковава на място.

Вратата е затворена.

Когато е тръгнал за прегледа при лекаря преди три часа, той я е оставил отворена. Понечва да се върне при Мелиса ида я попита дали тя я е заключила, но си дава сметка, че това най-вероятно няма значение. Може би някой е чистил или пък му е оставил бележка, нищо особено.

Затова отваря вратата.

Вътре на един от тапицираните столове пред бюрото на Глицки спокойно и дори отпуснато и със скръстени крака седи непознат мъж. Носи делови костюм и вдига поглед при влизането на Глицки.

— Сигурно ще предпочетете да затворите вратата — казва той.

— Кой сте вие? — пита Глицки без да помръдне.

— Приятел на Бил Шайлър. — В спокойния глас не се долавя никаква заплаха. Мъжът посочва: — Нещо против? Вратата?

Без да сваля поглед от него, Глицки се подчинява. Мъжът отвръща на погледа му за секунда, след това се изправя. Вероятно е около четирийсетгодишен, висок, слаб и блед, наполовина плешив, с късо подстригана руса коса на темето. Вече е извадил портфейла си и го отваря, за да покаже някакъв официален на вид документ за самоличност.

— Скот Томас — представя се той. — Разбрах, че сте се интересували от Миси Д’Амиен. Наистина ли смятате, че е все още жива?

— Да. Всъщност не смятам, че има някакво съмнение. Във ФБР ли работите?

Кратък, прилежен, едва ли не скромен смях.

— Не, съжалявам, от ЦРУ съм.