минути до срещата.
Отново повикаха Трейси, за да заключи сейфа и да го върне на мястото му. Следващият най-лош сценарий според Глицки — след възможността тя отново да избяга — беше да не успеят да открият жената за ден-два, като следят магазините и кварталите и да се наложи да назначат човек, който непрекъснато да наблюдава банката, ако тя се появи, за да изтегли пари.
Глицки обаче се надяваше да не се стигне до там. Още сутринта хората на Уесин се бяха пръснали из града и на територията на университета, снабдени със снимки. Двама полицаи отидоха в пощата — разчитаха на сегашното й име, ако беше получила дори сметка за газта на това име, щяха да разберат къде живее, френският акцент я отличаваше, както и лицето й. Като оставим малкото градче, всъщност населението на по-широкия район по време на учебната година на университета беше сто хиляди души. Ако тя съзнателно се криеше — а годините, прекарани като бунтовничка в Алжир със сигурност я бяха научили как да го прави, — можеше много дълго да не я открият, може би никога. При положение, че изобщо все още е тук.
Съдейки по парите, беше тук.
Глицки и Уесин — вече станали Ейб и Мат — стояха на тротоара пред банката. Дъждът бе отминал заедно с вятъра и макар сега улиците да бяха мокри и небето да бе облачно, вече се виждаха сини късчета небе.
— Хората ми ще се върнат в участъка следобед, Ейб. Мога да те откарам до там, ако искаш. Или пък може да хапнеш нещо тук, в центъра. Знам, че не е като Сан Франциско, но има няколко прилични места, където можеш да хапнеш.
— Ще ги намеря. Дали случайно нямате някъде еврейски деликатеси?
— Не, обаче ако искаш деликатеси, „Дзиа“ предлага доста добра италианска кухня. На следващата пресечка е и ми е на път. Ако искаш, ще ти покажа.
Беше тъжен, но верен факт от живота на Глицки, че след прекарания инфаркт и несекващата му война с холестерола, той вече рядко ядеше сандвичи, особено с прясно нарязана мортадела и със салам и всички нитрати, сирене, оцет и олио на току-що извадена от фурната бяла франзела. В момента хапваше точно това, изпитваше огромна наслада и прокарваше залъците с вода „Сан Пелегрино“ и си мислеше колко му допада това непретенциозно и все още незавзето от юпитата градче, въпреки че се питаше къде са цветнокожите.
След като времето се оправи поток от млади хора — най-вероятно студенти — започна да тече край него, както си седеше пред заведението на тротоара. Видя толкова много азиатци, колкото имаше и в Сан Франциско на глава от населението, също и латиноамериканци, а освен това явно имаше и процъфтяваща общност на хомосексуалистите — всъщност всички етнически и други малцинства бяха добре представени, обаче нямаше нито един чернокож. Защо е така, зачуди се той. Това много го учуди, то изобщо не приличаше на света, в който живееше той.
Когато привършваше сандвича и питието си, навън отново започна да се заоблачава и Глицки влезе в малкото заведение, за да изхвърли бутилката и салфетката. Погледна часовника си. Трябваше да се срещне с Уесин едва след двайсет минути, затова за момент спря да разгледа вносните италиански стоки по лавиците. Дали да не купи капоната с патладжани за Трея или печени червени чушки и да я изненада? Не бе имало много романтични моменти в живота им след раждането на Закари, а сега тя вече се бе върнала на работа след отпуска си по майчинство. Наистина трябва да й вземе нещо. Никога не му бе хрумвало да я изненада. Наистина трябва да промени това. Всъщност си каза, че трябва по-често да й прави подаръци, да й дава да разбере колко много я цени.
Цени ли? Безмълвно се наруга за тази неточна фраза. Не просто я ценеше. За четири години тя се бе превърнала в центъра на живота му. Понякога му се струваше, че Трея отново го бе научила да чувства, след като толкова дълго време бе забравил какво е това.
Дали да не й купи шоколадови бонбони? Кутия „Бачи“, „Малки целувки“? Прекалено романтично ли е? Че какво можеше да бъде прекалено романтично? Що за схващане бе това?
Внимателно остави буркана с печените чушки на рафта, приближи се към касовия апарат, където бяха подредени бонбоните, и тъкмо се канеше да се пресегне към една кутия, когато жената на касата махна с ръка и весело се провикна:
— Au revoir, madame.
Откъм вратата долетя още едно „au revoir“ в отговор и Глицки рязко се обърна, за да успее да види профила на жената, която излезе и зави наляво по улицата. Веднага забрави за бонбоните, съзнанието му се изпразни от всичко останало и той замръзна на мястото си.
Не беше напълно сигурен. Която и да беше тя, в момента беше руса, а косата й беше подстригана много късо. Успя да я види съвсем за кратко и първото му впечатление — след шока на самото разпознаване — беше младостта й. Това не можеше да бъде трийсет и една годишна бивша терористка и убийца. Това беше анонимна студентка, вероятно в последните години на обучението си, която носеше съвсем малко грим и имаше обеца на веждата.
Не се наложи да си проправя с мъка път през малкото магазинче, но ако не искаше да разбутва хората и да предизвика сцена, трябваше да внимава. Когато успя да излезе на тротоара, тя вече бе стигнала до ъгъла и се отдалечаваше от него.
Мислите му бързо препускаха и той тръгна след нея. Пейджърът му висеше на колана, само че беше оставил мобилния си телефон в колата пред полицейското управление — щяха да ходят само до банката, при това за съвсем малко, затова бе сметнал, че няма да му трябва. Носеше пистолета си, но макар на тротоара да не беше блъсканица, имаше доста хора — двайсетина души вървяха или просто се разхождаха в участъка помежду им.
Тъй като не искаше да скъсява прекалено разстоянието между тях, той отхвърли първоначалното си намерение да извърши ареста сам, сред всички тези хора. Не знаеше нищо за нейната подготовка и готовност в случай на проблем. Можеше да се окаже въплъщение на старото клише — въоръжена и особено опасна. Не можеше да рискува и да предизвика вземане на заложник, например. Не знаеше и как щеше да реагира тя, ако той се опита да я арестува сам. Появата на чернокож и въоръжен мъж сред едно любопитно и населено почти само с бели градче, можеше да предизвика непредсказуеми реакции от страна на жителите. Дори да покажеше значката си, положението можеше да стане достатъчно напечено, че да позволи на една млада пищяща жена да избяга сред изумената тълпа.
Трябваше да изработи план. Трябваше да изработи план.
Половин пресечка по-нататък тя спря, за да позяпа във витрината на един магазин, и това му даде възможност да я разгледа по-отблизо. Беше достатъчно близо до нея. Вече шест седмици живееше със снимките й, с това лице от различни гледни точки, с това лице с най-различни изражения. На улицата зад него се разнесе клаксон на кола и тя се обърна да погледне. Всяко съмнение се стопи.
Беше я намерил!
Носеше светлокафяв гащеризон и сандали на босо. Отгоре беше облечена с дълъг и избелял зелен пуловер, който не даваше никаква представа какво се крие отдолу. Изглеждаше досущ като повлекана, като небрежна студентка, която не дава и пет пари за външния си вид. Ако не беше случайно подметнатия френски поздрав, Глицки можеше да стои до нея в магазина за деликатеси — и най-вероятно беше стоял — и изобщо да не я познае.
Тя вдигна ръка към устата си. Отхапа от някакъв сладкиш, вероятно каноли, купен от магазина, и леко се приведе, за да не може трохите да паднат отгоре й. След това отново тръгна. Глицки застана на прага на магазинчето за списания, където тя беше поспряла, и видя как Миси пресича по диагонал в средата на пресечката. Няколко капки дъжд паднаха на тротоара и тя погледна към небето, хвърли сладкиша в кошчето за смет на ъгъла и ускори крачка.
Щеше да я изпусне, ако не побърза.
Само че когато пресече след нея и стигна до ъгъла, тя все още беше на улицата. Спря да се приюти под една изнесена напред сграда и като че ли се огледа в прозореца на банката, след това изтупа от дрехите си трохи или капки дъжд. Отново погледна към небето и тръгна в обратна посока на центъра на града.
Пресякоха Пета улица, Глицки я позна, след това навлязоха в жилищен квартал с малки самостоятелни къщи с малки дворчета. Тук, само на няколко пресечки от центъра, нямаше никакви пешеходци, което го
