Само че никой не беше склонен да рискува излишно. Полицаите бяха претърсили сградата, врата по врата и бяха извели оттам шестимата студенти, за да са извън опасност. Мат Уесин осведоми Миси по високоговорителя, че е заобиколена от полицията и че разполага с шейсет секунди, за да хвърли оръжието и да се предаде.
Когато минутата изтече и не получиха никакъв отговор, Ейб Глицки вдигна ръка към Уесин и хората му и съвсем сам прекоси няколкото метра открит паркинг пред входната врата. Спря за момент, пое си дъх и се мобилизира, преди да отвори вратата.
Рухнала на дясната си страна терористката, убийцата, любовницата, мъченицата беше на дивана, където допреди малко бе седял той. Глицки пристъпи в стаята. Брадичката му увисна на гърдите. Професионалистка, както винаги, и винаги изключение от правилото, Миси Д’Амиен се бе простреляла в главата.
След момент Глицки щеше да се обърне и да нареди на Уесин и на хората му да започнат. Опита се да си представи друг начин, по който можеше да свърши всичко, нещо, което би могъл да направи по различен начин.
Само че всичко бе предопределено и бе започнало много преди той да бъде въвлечен. Имаше късмет, че се бе отървал жив, след като толкова много хора не бяха успели.
Трябваше да се задоволи с това.
34
В една слънчева събота в средата на април Харди возеше съпругата си, свалил гюрука на кабриолета си, на път за семейство Глицки. Преди седмица бе попаднал на компактдиск с най-известните хитове на Пери Комо и оттогава прогонваше всичките си близки — най-вече децата си, — като спонтанно запяваше „Татко обича мамбо“ и „Отново и отново“, а също и други песни, които за него бяха класика от младостта му, когато родителите му всяка неделна вечер гледаха шоуто на сантименталния певец. Сега, когато отшумяха последните тонове от изпълнението му заедно с края на записа, Франи се пресегна и извади диска.
— Май наистина харесваш този тип?
— Че как да не го харесва човек?
— Знам, че в него има нещо, само че не мога да го определя с точност. Може би той просто е много преди моето време.
— Пери ли? Той е вечен. Освен това в днешно време не можеш често да чуеш полка. Ако можеше, светът щеше да бъде по-щастливо място. Ще се опитам да намеря запис на „Октоберфест“, за да имаме подръка у дома.
— Децата сигурно ще те убият. Като се замисля, и аз щете убия.
— Не. Ще свикнете. Скоро всичките им приятели ще идват у дома на полка парти. А ти ще си домакинята и ще си облечена в една от тези сладки полички. Според мен това ще е следващата голяма мода. — Харди отново запя част от песента.
— Дизмъс.
Той замълча. След малко, както си караше, се обърна към жена си.
— Добре, след като не си падаш по полката, искаш ли да научиш едни интересни факти?
— Те са смисълът на живота ми.
— Добре, какво ще кажеш затова? Знаеш ли какво се крие зад съкращението ЗПП? „Зонов план за подобрения“. Знаеше ли това?
Тя му метна кос поглед:
— Пак ли четеш онази смахната книга?
— Да. Всъщност новата ми цел в живота е да я запомня наизуст.
— Защо?
— За да знам повече неща.
— Ти вече знаеш твърде много неща.
— Не е вярно. Ето например това за ЗПП не го знаех. — Той я погледна в очакване на реакцията й.
— Ау!
— Стига, Франи. Ти знаеше ли го? Не мислиш, че е хубаво да го знае човек?
— Напротив, смятам. Дори казах „ау“. Не ме ли чу?
— Прозвуча ми като саркастично „ау“.
— Ни най-малко.
— Добре тогава. — Той кара мълчаливо известно време.
— Зонов план за подобрения — каза Франи внезапно след малко. — Можеш ли да си представиш?
Харди я погледна усмихнат и с разбиране.
— Добре, ще оставим темата. Но само защото има още един интересен и необичаен факт, който не знаеш, а сигурно искаш да узнаеш.
— Повече, отколкото искам да знам какво означава съкращението ЗПП? Съмнявам се.
— Тази вечеря днес у Ейб? Той ме попита какво шампанско да купи.
— Ейб ще пие шампанско?
— Останах с впечатлението, че възнамерява да го направи.
— Ау! Не е сарказъм — добави тя. — Кога за последен път си го виждал да пие някакъв алкохол?
— Някъде дълбоко в тъмното минало. Със сигурност не и през последните години.
— И какъв е поводът?
— Не знам. Обаче трябва да е нещо голямо.
Харди намери място за паркиране на съседната уличка до дома на Глицки и понеже си каза, че това е все едно да спечелиш от лотарията, спря до тротоара. Дръпна ръчната спирачка, затвори гюрука и се пресегна към дръжката. Франи постави ръка на крака му:
— Имаш ли нещо против да поседим тук за момент?
Той спря и я погледна въпросително.
— Както искаш. — Взе ръката й в своята. — Всичко наред ли е?
— Точно това исках да те попитам.
— Дали всичко е наред с мен?
— Да.
— Имаш предвид с нас?
— С нас. С теб. С всичко.
За миг той се загледа през предното стъкло. Стисна ръката й и се обърна към нея.
— Виж ни сега. Виж къде сме. Това е чудесно място.
— Не и ако си нещастен тук.
— Не съм нещастен. Не бих заменил това, което имам с теб, за нищо на света. Какво те накара да се замислиш за това?
— Просто ми се струва, че напоследък беше… дистанциран, особено след края на процеса, след като престана да се виждаш с нея всеки ден.
Той не каза нищо.
— Питам се дали това, което имаме, не ти е недостатъчно.
— Какво да ми е недостатъчно?
— Всичко. Недостатъчно вълнения, забавление. Непрекъснато се занимаваме с децата, с ежедневието, понякога се препираме.
— И смяташ, че с Катрин ми е било по-забавно? Че съм се забавлявал.
— Честно ли да ти кажа? Според мен ти беше приятна всяка минута, която прекара с нея.
Това беше близо до истината. Харди внимателно подбра думите си:
— Не е същото като това да искам да съм с нея в момента. Според мен бракът успява тогава, когато човек ежедневно взема решение да остане в него.
— Дори това да го прави нещастен?
— Но аз не се чувствам нещастен. Ни най-малко. Всъщност е тъкмо обратното. Ето ти и една старомодна мисъл — нещастието е избор. А аз отказвам да направя този избор. — Вдигна ръката й към устните си и я
