накара да увеличи разстоянието помежду им. Имаше известна опасност да я изгуби, но едва ли щеше да стане така.
Във всеки случай, остана с впечатлението, че това е нейният квартал. Беше излязла да хапне нещо или да обядва и сега се прибираше.
Разбира се, можеше да я настигне сега. Наоколо нямаше пешеходци и той можеше да я събори на тротоара, ако се наложи, и да я арестува. Само че беше почти цяла пресечка зад нея и нямаше почти никаква възможност да я изненада. А ако тя го забележеше да се приближава към нея и се окажеше въоръжена, нещата много бързо можеха да загрубеят. Щеше да е по-добре, при това сякаш тази възможност сама му се поднесе, да остане незабелязан зад нея и да я остави да се прибере у дома. Така щеше да разполага с адреса й, а след това веднага щеше да се обади по телефона и да извика подкрепление.
И щяха да я арестуват като по книга.
Тя пресече друга голяма улица — Осма, — след това зави надясно и после наляво и пое по алеята на паркинга пред двуетажна постройка с апартаменти с гипсова мазилка. Глицки започна да подтичва и стигна до алеята навреме, за да я види как изчезва в предпоследния апартамент на долния етаж.
Погледна часовника си. Уесин трябва да бе приключил с речта и сигурно го чакаше до колата си, чудейки се къде се е изгубил Глицки, но в момента не можеше да направи нищо по този въпрос. Трябваше му номерът на полицейския участък, честно казано, нямаше нужда дори от него. Знаеше, че става дума за предпоследния апартамент на първия етаж. Само че искаше да е съвсем сигурен. Щеше да е много неприятно, ако е сбъркал и ако група полицаи с извадени оръжия нахлуят в жилището на един учител по пиано например.
Стоеше под лекия, но непрестанен дъжд до външния вход на открития асфалтиран паркинг. Мястото беше доста малко, бяха очертани местата на всеки от осемте апартамента, и в момента на него имаше три доста стари коли, нито една от които не беше модел от настоящото хилядолетие.
В апартамент номер три, където беше влязла тя, прозорецът светна. Глицки направи няколко крачки към паркинга и се приюти от дъжда под едно дърво.
Все още имаше възможност да я арестува веднага, сам. Тя имаше дългогодишен опит като нелегална терористка в Алжир и кой знае колко номера беше научила — как да не допуска да я заловят или как да попречи на властите, когато залавянето би било равнозначно на смърт. Честно казано, макар да се изкушаваше, не беше достатъчно подготвен, за да я арестува. Дори и тя да нямаше на разположение оръжие, той не носеше със себе си белезници и нямаше начин да я обуздае, освен като насочи към нея пистолет, което можеше да се окаже и доста ограничен вариант, ако не беше готов да я застреля при нужда.
Трябваше да намери телефон. Струваше му се малко вероятно, че тя ще излезе, след като току-що се е прибрала у дома, особено в дъжда. Запита се дали някоя от колите на паркинга не е нейна. Може пък апартаментът да беше на нейна приятелка и тя да бе дошла на гости, а не защото живее тук.
Трябваше да действа. Щеше да я изпусне, ако чакаше да обмисли всички варианти.
Трябваше да се махне оттам.
Познатото изщракване на автоматично оръжие прозвуча съвсем близо до ухото му. Гласът на жената зад него беше тих и уверен, без следа от паника или дори необичайна загриженост.
— Насочила съм пистолет в тила ти. Не се обръщай. Не прави резки движения. Дръж ръцете си отпред, за да ги виждам. Единствената причина да си жив е, че искам да разбера с кого си.
— Полиция на Сан Франциско.
— Върви към блока, втория апартамент отляво.
— Ще ме застреляш ли?
— Ако не вървиш, да.
Глицки тръгна напред в дъжда. Сега чу зад себе си стъпки и се възхити, че тя бе успяла да се промъкне зад него толкова бързо, без изобщо да я усети.
— Спри! — нареди му тя, когато стигнаха до вратата. — Завърти топката и ритни вратата, за да се отвори цялата.
— Той изпълни точно нарежданията й и застана на прага.
— Сега иди в средата на стаята и вдигни ръце върху главата си.
Той се подчини и я чу как влиза след него и затваря вратата.
— Обърни се. — Заповедите продължиха да се сипят, конкретни и организирани: — Свали си дясната ръка — обаче бавно, много бавно — и разкопчай напълно якето си. Благодаря ти. Свали го, спокойно и бавно, и го пусни на пода зад гърба си. Дръпни се от него.
Здраво стискаше пистолета в едната си ръка. Глицки забеляза колко свойствено изглежда с него и в същото време колко неузнаваемо се е променила. Косата й беше не толкова къса, колкото неравно накълцана. Не носеше червило и грим, със сребърната обеца на изрусените вежди тя беше станала почти напълно анонимна. На вид приличаше на отнесена, по-възрастна и жалка бездомница, на изпаднал уличен актьор, от когото хората естествено искат да отвърнат поглед.
Само че тя не сваляше очи от него.
— Изпъни лявата си ръка напред, както правя аз. А сега извади с дясната си ръка, само с палец и показалец, оръжието от кобура и го остави на пода. Изправи се. — Вдигна собствения си пистолет до гърдите му и Глицки си помисли, че ще го екзекутира. Само че вместо това тя опъна ръка и му нареди: — Назад. Мърдай.
Задната част на коленете на Глицки се удари в дивана и той тежко и тромаво седна. Тя се приближи до пистолета му, вдигна го и го прибра в джоба на гащеризона си.
— Вдигни и двата си крачола до коленете. Добре, можеш пак да ги свалиш. Сега сложи ръце на тила. Преплети пръсти. — Без да сваля очи или оръжието си от него, тя отиде в откритата кухня на три метра по- нататък и постави един метален стол на килима в средата на стаята. — Кой си ти?
— Ейб Глицки.
— От полицията в Сан Франциско?
— Да.
— Трябва да те научат как да следиш хора. Никак не те бива.
— Ще го имам предвид следващия път.
Само че тя не продължи този разговор, който според него можеше да го представи в по-човешка светлина, което от своя страна можеше да я накара да се замисли дали да го убие. Глицки обаче знаеше, че тя ще трябва да го направи, за да защити самоличността си и семейството си.
— Значи тогава става дума за Пол — простичко каза тя.
— И за Дорис. — Глицки трябваше да я накара да не спира да говори, дори и да се налага да й пуска въдички. — Помниш ли Дорис?
Раздвижи рамене, все едно ги сви.
— Така й беше писано. В света има милиони като Дорис, които изпълняват предназначението си и след това си отиват. Иска ми се да не се бе наложило. — Добави, сякаш тъкмо й бе хрумнало: — Смятах, че съм приключила с убийствата. Само че тя няма да липсва на никого. Тя нямаше никакво значение.
— Ами Пол?
— Няма да говорим за Пол. Всъщност нямаме какво повече да си кажем. — Погледът й се премести към пистолета в ръката й.
— Напротив има — погледна той в дулото. Ако то помръднеше, щеше да се опита да се хвърли върху нея и вероятно щеше да умре. Само че може би още не бяха стигнали до този момент. — Не разбирам какво се е случило. Двамата сте живеели заедно. Щели сте да се жените.
Тя поклати глава, сякаш за да прогони мисълта, и остро каза:
