изостана няколко крачки назад, когато полицейският началник протегна ръка на жената. Двамата явно се познаваха, градчето беше малко.
— Трейси, това е заместник-началник Глицки от полицията в Сан Франциско.
— Да, разговаряхме преди няколко дни.
Още ръкостискания. След това Уесин продължи:
— Вярвам, че те е осведомил, че има заповед да разгледа една от сметките в банката ви, а също и съдържанието на сейфа, свързан със същата сметка. Спомняш ли си съответствието по молба 314 (а), което изпрати преди няколко седмици? За Моник Брек?
— Да, струва ми се, че това е първият такъв случай в нашата банка, но се боя, че не я помня. Когато видях името й на документа и след това, когато разговаряхме преди няколко дни, се опитах да си спомня, обаче нищо не ми хрумна — обърна се тя към Глицки.
— Може би това ще ти помогне — каза Уесин и извади от папката, която носеше, няколкото снимки, които му беше донесъл Глицки и сред които беше не само снимката от „Кроникъл“, а и няколко снимки, които Харди беше взел от семейните албуми на Хановър. Трейси разгледа снимките бавно, една по една. След като прегледа всичките, поклати глава:
— Боя се, че изобщо не я познавам. А се гордеем с личните си услуги, с това, че веднага познаваме клиентите си по име.
— Възможно е да има лек френски акцент, ако това ще ви помогне — допусна Глицки.
Жената престана да клати глава:
— Френски акцент ли казахте? Това вече ме подсеща. Би трябвало да е започнала да използва услугите ни миналия май, нали? И най-вероятно съм я обслужила аз, понеже е открила нова сметка. Извинете. — Трейси отново погледна една от снимките. — Просто не си спомням жена с такава външност. Имате ли нещо против да покажа снимките на другите служители?
Пет минути по-късно една от касиерките призна, че и тя като Трейси, вероятно е виждала жената или някой, който прилича на нея. Само че ако става дума за същия човек, косата й със сигурност била различна и жената се съмняваше, че е носила такива елегантни градски дрехи, с каквито беше на снимките.
— Само че въпреки това съм сигурна, че е тя. Страхотно лице.
— Все още ли идва тук? — попита Глицки.
— Не знам. Не е от редовните ни клиенти — каза Карла.
— Можете ли да се сетите какво в косата й е различно?
Касиерката затвори очи и се опита да си спомни:
— Може би е къса и не толкова тъмна, но не съм сигурна. — Отново погледна снимката. — Виждала съм я. Със сигурност.
Новината беше относително добра, обаче не ги отвеждаше никъде, затова двамата с Уесин се върнаха на бюрото на управителката и се заеха със сметките. Миси или Моник, или Моника не беше използвала чековата си сметка, за да издава чекове. Беше депозирала сто долара, за да си отвори сметка на 17 май, и след това не ги беше докосвала.
Този факт разтревожи Глицки, но той се опита да не му обръща внимание.
— Хайде да погледнем в сейфа — каза той.
Отидоха в старомодно подземно помещение с тежка подсилена врата, чиито вътрешни брави и резета се виждаха от фоайето. Трейси извади връзка ключове и след миг измъкна кутията от клетката й на стената и я отвори на една маса в средата на помещението. Беше една от големите кутии — широка трийсетина сантиметра, дълга около четирийсет и пет и дълбока десетина. Банката използваше два ключа за отварянето на сейфа, но на управителката бяха нужни само няколко секунди, за да го отвори.
Уесин неволно подсвирна.
Най-напред погледа привличаха пачките банкноти — от по петдесет и сто долара, — но след това Глицки забеляза нещо, което приличаше на парче салфетка, напъхано отстрани. Взе най-напред него и го разгърна върху дланта си. Разбира се, това беше пръстенът, чийто камък беше по-голям, отколкото си бе представял. Той го уви отново много по-старателно от преди и го остави на масата до сейфа.
— Мисля, че сега ще трябва да преброим тези пари — каза той.
—
—
—
—
—
—
—
—
—
—
—
—
—
—
—
Триста и петнайсет хиляди долара, почти четиристотин хиляди.
Отне им около час, за да преброят парите два пъти, за да са сигурни. Трейси остави двамата полицаи да работят. Към края на цялата операция Уесин като че ли изгуби търпение и няколко пъти погледна часовника си и Глицки научи, че трябва да държи реч на някакво мероприятие на Ротари клуб на обяд. Самият Глицки вече се беше поотпуснал и бе станал доста разговорлив. Каза на Уесин, че е трябвало да се досети, че шефът на управлението има обществен ангажимент — половината от живота на самия Глицки преминаваше в административни глупости и връзки с обществеността. И двамата бяха на мнение, че ако хората знаят какво е, никога няма да искат да се изкачват в йерархията. Въпреки това и двамата разбираха важността на изявата на Уесин и заработиха по-бързо. Когато най-сетне приключиха, Уесин все още имаше петнайсет