правителствените части за сигурност нападат кафенето в центъра на града, от което е действал Рахид, като по време на операцията убиват още трима бойци на ВИГ и конфискуват огромно количество автоматично оръжие, пари в брой и амуниции от скривалището в мазета на кафенето. Очевидно мъченията са прекършили Рахид и той е проговорил.
На това място Глицки отново се обажда:
— Колко негови роднини са убили?
— Ще стигна до това. — Броят на убитите явно възпира дори флегматичния Томас. Той си поема дъх и се опитва да говори делово: — Сто шейсет и трима души. Нападения в самия Алжир и в съседните села през следващите няколко дни. Мъртви, преди да разберат какво става. След това заловените престават да говорят и измират в затвора.
През 1999 г. Алжир най-после има нов цивилен президент, Абдулазис Бутлефика, който дава амнистия на бунтовниците, които не са обвинени в изнасилване, убийство и други тежки престъпления. Заедно с осемдесет и осем процента от тях Моник възобновява цивилния си живот, мести се в дома на родителите си и се връща на работа в банката. Но тя се е оказала ценен организатор и стратег за ВИГ и те не искат да се откажат от нея. Това не е организация, която можеш просто ей така да напуснеш — случаят с Рахид и много други подобни случаи правят това кристално ясно. Организацията е като мафията. Няма значение дали си арестуван, ако се опиташ да напуснеш по свое желание… няма измъкване.
Към този момент, става дума за 1999 г. — продължава Томас, — там вече започват да настъпват промени. Нова фракция се отделя от ВИГ и макар нейните членове да продължават да удрят правителствени и военни мишени, те се заклеват да не провеждат нападения над граждани в страната. След всички години на убийства това печели подкрепата на хората от низините. Лидерите на ВИГ не приемат нещата по този начин, обаче те губят влиянието си и, което е още по-важно, своите членове. И финансирането си. Трябва да предприемат нещо драстично, за да привлекат верните си хора. Вече става дума за джихад, не просто за революция. Трябва да се изпълни волята на Аллах и дори да бъдат избити техни братя мюсюлмани, това е приемливо, защото те ще станат мъченици. — Томас отново прави пауза. — ВИГ решават да взривят най-голямото начално училище в Алжир. Шестстотин деца.
— Мили боже! — Глицки вдига лакти върху масата и обляга главата си.
— Но Моник отказва да помогне. Няма да отиде там. Това е прекалено за нея.
— Светица, значи? — подигравателно се изсмива Глицки.
— В известен смисъл да. — Томас се размърдва на стола си. — Но сега тя е изправена пред още по-голям проблем. От една страна, ненавижда правителството и всичко, което символизира то. От друга, не може да допусне ВИГ да извършат този бомбен атентат. Само че ако каже на някого, ако издаде своята групировка, знае какво следва. Цялото й семейство ще изчезне. Виждала е да се случва подобно нещо не само на семейството на Антар Рахид, но и на мнозина други.
Тя има четирима братя и сестра, всички женени и с деца. Майка й и баща й все още продължават да работят. Майка й е от петчленно семейство, а баща й е най-големият син от четири деца. Моник има около четирийсет и петима братовчеди. — Томас се навежда напред и най-сетне си позволява да даде признаци на тревога. — Ако проговори, всички ще умрат. Няма никакво съмнение. А междувременно тя участва в планирането на атентата. Ако откаже, значи е с врага. Не може да се издаде.
Глицки кимва — разбира проблема й.
— И тогава тя се свързва с вас.
— Свързва се лично с мен. По онова време аз се намирам там. Работя под прикритие във визовата служба на посолството, но тя е била в нелегалност четири години и е успяла да го разбере. Използвам банковите услуги на нейния клон, така че тя ме заговаря един ден и ми разказва историята си.
Според нея единственият начин да се измъкне е, ако се инсценира смъртта й по време на нападение над организаторите. Ако й помогна да умре, тя ще ми даде важна информация за изключително голямо терористично нападение, което се подготвя. Припомням ви, че още не са се състояли нападенията от 11 септември, но вече са се състояли тези на самолетоносача „Коул“ и в африканските посолства. Това може и да е капан, но в крайна сметка аз й се доверявам. Оказва се, че всичко е вярно. Терористичната група е нападната, експлозивите са намерени и правителството обявява, че Моник Сулиз е една от бунтовничките, убити по време на нападението.
— Така Моник става Миси Д’Амиен.
— Точно така.
Глицки седи известно време мълчалив.
— Защо дойдохте при мен?
— Защото исках да научите историята й.
— И защо?
— Може би за да разберете откъде идва. Тя е много ценен човек. Вероятно би било най- добре да я оставите на спокойствие, където и да е. Тя е преди всичко герой.
Само че Глицки отказва да приеме това.
— Преди всичко тя е убила двама души в моя град. Не мога да я оставя на спокойствие.
— Възможно е да не е била тя.
— Така ли? С радост ще изслушам други предположения, ако имате такива.
— Възможно е да са били ВИГ.
— Тук? Да са я открили тук? — изсумтява Глицки.
Само че Томас продължава:
— Не е невъзможно. Помните ли онзи тип, когото арестуваха на канадската граница с експлозиви, предназначени за летището в Лос Анджелис? Той беше от ВИГ. Те все още са доста дейни и няма скоро да престанат.
— Може би, обаче не те са се сприятелили с някаква бездомна жена, която да им осигури фалшива самоличност след разпознаване по зъбите.
Томас обмисля истината в думите му. Това му коства немалко. Но след това опитва друго:
— Ако нарушите прикритието й, те ще избият семейството й, дори сега.
— Ще се надявам да не го направят.
Думите казват всичко. Томас добре ги чува. Личната му мисия се е провалила. Но той опитва с още един аргумент:
— Моля вида помислите какво е преживяла. Там нещата стоят много различно. Тя не е живяла в същия свят, в който мнозина от нас живеят. Знам, че ако е убила тези двама души, то е, за да спаси собственото си семейство. Два човешки живота срещу шейсет. Това е изборът, пред който е била изправена през цялото време в страната си. Явно това е бил единственият й изход.
— Може би.
Не казва нищо повече. След кратко мълчание горкият многострадален Скот Томас става от стола си, тръгва към вратата, отваря и след това изчезва като призрак, какъвто всъщност е.
