езика, който използвах пред дъщеря ни. — В тази къща не се употребява думата „лайно“, миличка.
Рейчъл отвърна на погледа й с открито въпросително изражение.
— Какво лайно? — попита тя.
Глицки оброни глава и я поклати:
— Прекрасно.
В този момент Трея сепнато се изпъна на стола си.
— Ох! — Ръката й се стрелна към корема и тя издиша силно и продължително.
— Трей? — стисна ръката й Глицки.
Тя изпъна показалеца си, за да го помоли да има минутка търпение. Дишайки дълбоко и бавно, тя вдигна очи и погледна часовника на стената.
— Започна се.
— Кое? — попита Рейчъл.
— Родилните болки, миличка — нежно отговори Трея. — Нали знаеш, че от много време чакаш да се появи малкото ти братче? Е, той ни дава знак, че вече идва.
16
Харди паркира под кабинета си, на мястото на старши съдружник до асансьора. Умът му беше другаде, докато влизаше в асансьора и се возеше нагоре, без да съзнава, че по силата на някакъв отдавна забравен навик е натиснал копчето за третия етаж. Там работеше, преди да стане старши сътрудник. Сега партньорът му Уес Фаръл ползваше предишния му кабинет. Вратата на асансьора се отвори, Харди излезе в коридора и за момент спря, чудейки се къде се намира.
— Чудесно! — каза си той.
Почука на вратата на Фаръл и понеже не получи отговор, докато минаваше покрай нея, заслиза по стълбите към главното фоайе — към мястото на Филис, Солариума, предишния кабинет на Дейвид, запазен непокътнат в съседство на неговия, след който беше кабинетът на главната секретарка Норма. От дясната му страна имаше дълъг коридор, в края на който се намираше бърлогата на третия съдружник във фирмата — Джина Роук. Зад вратите на малките си стаички се трудеха осмината стажанти във фирмата. Харди допусна, че повечето, ако не и всички вече са на работните си места, макар да бе едва осем без няколко минути. Човек не можеше да натрупа 2 200 работни часа годишно, ако не се натоварва пълноценно всеки ден. Филис все още я нямаше на рецепцията — тя идваше в осем и половина, — затова Харди се запъти направо към резбованата врата на собствения си кабинет и с учудване завари там Фаръл, без сако и вратовръзка, да хвърля дартс.
— Знам какво ще кажеш — заяви Фаръл.
— Така ли?
— Да. Ще кажеш, че си зает и че нямаш време за детинщини. Процесът ти започва днес.
Харди се плесна с ръка по челото:
— Днес ли! Мамка му! — Запъти се към бюрото и стовари отгоре дебелото си куфарче. — Всъщност знам, че е днес. — Отвори закопчалките и започна да вади папките. Усмихна се леко — не особено убедително. Много харесваше Уес, но той невинаги работеше като него и понякога присъствието му по-скоро го разсейваше, отколкото му помагаше. — Е, кажи ми какво има с десет думи или дори с по-малко.
— Днешната фланелка.
Хвърли последната стреличка, когато Харди влезе, и сега се бе обърнал, за да го види какво прави. Широко усмихнат, Уес беше разкопчал ризата си. Всъщност това беше почти ежедневен ритуал и Харди установи, че искрено се усмихва. Уес се гордееше, че притежава една от най-пълните и непрекъснато растящи колекции на света от фланелки с надписи, които носеше под адвокатската си маскировка. Днешният надпис гласеше: ОТГЛЕЖДАЙТЕ ДРОГАТА си САМИ/ПОСАДЕТЕ си СВОЙ ЧОВЕК.
— Сам ми я подари — осведоми го той, — а това обяснява защо обичам тази жена. — Закопча се. — Както и да е, реших, че може би имаш нужда от малко хумор, преди да се запътиш към съда.
— Може би — съгласи се Харди. — Мина ли оттам на път за кантората?
— Не, а ти?
Харди кимна:
— Трийсет и седем подвижни телевизионни станции, можеш ли да повярваш? Направо не може да се стигне до Брайънт. Отклоняват движението три пресечки по-нагоре. — Харди погледна часовника си. — А процесът започва чак след час и половина. Ще бъде същински цирк.
Фаръл седна на дивана и се зае да връзва вратовръзката си.
— Може би не е трябвало да излизаш с нея. Искам да кажа, ако си искал да не допускаш тези отвратителни лъжи да си появяват по вестниците.
— Къде беше, когато бях на седемнайсет?
— Аз тръгнах на срещи много след тази възраст, така че едва ли бих могъл да ти дам добър съвет.
— Смешното е, че Франи ми каза същото.
Бърз и сериозен поглед:
— Тя добре ли приема нещата?
— Направо страхотно. — Харди се настани на мястото си. — Макар че едва ли е очарована от историята за адвоката Ромео, която явно ужасно допада на вестниците. А на децата им харесва още повече. Когато сме насаме, Винсънт непрекъснато ме нарича Ромео, което направо ме влудява. Ако го чуе Бек, направо няма спиране. Страхотно си прекарваме. А какво ще кажеш за миналата седмица, „Любовно гнезденце в затвора“? Чете ли?
— Стори ми се много готино за възрастен човек като теб.
— Да, бива си ги тези типове от „Инкуайърър“.
— Честно казано, чудех се къде е било това „любовно гнезденце“. Само че реших да не те питам, защото сигурно си прекарал там много интимни мигове и едва ли ще ти се говори. Твърде лично е.
— Толкова много, толкова много. Всъщност става дума за стаята за посещения на първия етаж в затвора — каза Харди, като имаше предвид антисептичната, ярко осветена стаичка със стъклени стени в съседство със стаята за посещения, където адвокатите се срещаха с клиентите си. — Там сме били „изконсумирали“ любовта си. Само че за да събудиш страстта у себе си на това място, трябва да имаш наистина страхотно въображение. По-голямо дори от това на типовете от „Инкуайърър“.
Уес вече бе вързал вратовръзката си, изправи се и взе сакото си.
— А сега започва сериозната част, нали? Мога ли да направя нещо, за да ти помогна у дома? Може би Сам…
— Не, вече ти казах, че сме добре — поклати глава Харди. — Всъщност много неща в брака ни се промениха — тя се преструва, че това не я притеснява, а аз — че оценявам разбирането, което проявява. Много е специално, обаче какво мога да направя? Вече е твърде късно.
— Можеш да се молиш процесът да бъде кратък.
— Молитвата винаги носи утеха — каза Харди. — Може наистина да се помоля.
Двайсет минути по-късно той излезе от кантората си, заобиколен от шумна тълпа хора, които му пожелаваха успех. Това беше много важно дело за кантората и всички съзнаваха значението му. Навън все още беше ужасно студено, но Харди не възнамеряваше да се мъчи с почти невъзможната задача да паркира близо до Съдебната палата, защото дори за двайсет долара на ден нямаше да успее да стигне по-близо до съда, отколкото беше в кабинета си, а и освен другото трябваше да се справи с глутницата репортери. Не, загърна се в дългото си палто, нахлузи ръкавиците си и реши да измине пеша дванайсетте пресечки дотам, понесъл десеткилограмовото си куфарче, и да се изплъзне на повечето репортери, като влезе през задната врата близо до ареста.
Само че преди това трябваше да отиде в ареста за предварителната среща с клиентката си. През тези месеци бе свикнал да вижда Катрин, облечена в познатия оранжев гащеризон, затворническата й униформа, затова тази сутрин, когато тя влезе в „любовното гнезденце“ с ниски обувки, елегантна сива пола и подходяща блуза, обеци, грим и червило, той стана от мястото си. Срещна погледа й и кимна одобрително:
