— Чудесно, това върши работа — каза той.
Надзирателката, която беше придружила Катрин от съблекалнята, затвори вратата зад гърба й. Клиентката му направи една-две крачки в стаята към него и се закова на място.
Нещо в неподвижността й му се стори като фалшиво смела поза, но тя успя да наподоби усмивка.
— Ако някога ти омръзне да бъдеш адвокат, мисля, че те очаква кариера като дизайнер на дамско облекло — каза тя.
Харди бе успял да постигне известен пробив със съдийката, която бе пощадила достойнството на Катрин и й бе позволила да се преоблече в нормални дрехи на горния етаж вместо в килията до съдебната зала. Харди се бе свързал с добрия съпруг Уил и той бе изпратил три кутии с дрехи, обувки и бельо, само че те вече не й ставаха, защото бе ужасно отслабнала в затвора. Затова се наложи Харди да си запише мерките й и няколко седмици преди процеса прекара почти цял ден в „Нейман Маркъс“, за да попълни гардероба й.
Оказа се, че този искрен и практичен ход предизвика няколко последици. Първо, Харди не разбираше много от женска мода, само че бившата му съпруга Джейн Фаулър все още се изявяваше в тази област — тя от години пазаруваше от И. Манин. Двамата не бяха особено близки, но няколко пъти годишно обядваха заедно, колкото да поддържат връзка. Когато той я попита дали ще му направи услуга и ще го придружи по време на покупките, тя се съгласи.
Би могъл да се досети какво ще се случи по-късно, ако се бе замислил. Само че той все още не бе обхванат от чак такава параноя, а и може би това никога нямаше да се случи, че да осъзнае напълно какво става във връзка с това дело. Няколко репортери от различни таблоиди го проследиха по време на пазаруването. Един от тях не просто го бе снимал как държи някакъв сексапилен сутиен, но в статията към снимката пишеше, че Харди е купил дрехите с кредитната карта на фирмата, с което искаха да покажат, че ги е купил със собствени средства. Макар че той щеше да включи покупките в редовно изготвяния списък за вложените работни часове и за направените разходи, който пращаше на Уил Хановър, статията направи покупката подозрителна.
А като връх на всичко Джейн се бе появила зад него на снимката със сутиена. Ромео не просто се забавляваше с клиентката си, но се бе хванал и с бившата си жена. Франи хареса тази част почти толкова, колкото собствената си снимка — облечена с небрежен екип за джогинг, с разчорлена коса и някак разсеяно и притеснено изражение, понесла торби с покупки. Надписът под снимката гласеше: „Смела, но безпомощна“.
Харди поклати глава, за да прогони спомена. Пред него Катрин изпълни малък свенлив пирует:
— Наистина ли изглеждам добре?
— Повече от добре.
Тя въздъхна, след това вдигна глава към тавана и въздъхна отново. Обърна се към него, примигвайки:
— Днес няма да плача и да си развалям очите.
— Точно така. Не го прави. Ще бъде грешка.
Известната реплика на Никсън от епохата на Уотъргейт предизвика усмивката й, достатъчна, за да възпре застрашително напиращите сълзи.
— Просто си мислех, че едва ли някога отново ще облека такива дрехи.
— Ще го правиш непрекъснато, Катрин. Само почакай.
— Наистина ли мислиш така?
С повече убеденост, отколкото наистина усещаше, Харди отговори:
— Ти не си го извършила. Съдебните заседатели няма да те осъдят. Ще видиш. Системата наистина работи.
— Иска ми се да повярвам в това, но ако е така, как изобщо се озовах тук?
Сега бе ред на Харди да се усмихне престорено смело:
— Заради една съвсем мъничка техническа грешка. Лошо ченге. Сега сме във версията, при която дефектът ще бъде отстранен. Готова ли си?
— Готова съм.
— Добре. Трябва да ти напомня, че следващия път, когато се видим, вече ще бъде пред съдебните заседатели. Благодарение на вечно бдителните ни медии някои от тях ще си мислят, че между нас има нещо. Затова е важно наглед помежду ни да има професионална дистанция. Франи ще бъде в залата. Уил също… Не, не с това изражение. Той трябва да е там. Много е важно съдебните заседатели да видят, че съпругът ти те подкрепя, че въпреки всичко той
— Въпреки всичко, което е казал за мен. И което е направил.
— Въпреки всичко това — кимна Харди — той е
— Мразя го.
— Струва ми се, че ми спомена за това, но сега няма значение. Той ще бъде там, а за съдебните заседатели е добре да го видят и да знаят, че си с него.
— Но аз не съм.
— Точно така. Обаче това няма значение.
Тя затвори очи и за миг сякаш щеше да рухне. След това се изправи, отвори очи, вирна брадичка и грейна в лъчезарна усмивка:
— Невинна съм — каза тя. — Няма от какво да се страхувам.
— Точно така. Да вървим да ги разбием. Ще се видим в залата.
Стояха на половин метър един от друг и сега Катрин се приближи към него.
— Дизмъс, искам да ти кажа, че съзнавам колко трудно е било за теб всичко. Имам предвид в личен план. Никога не съм искала…
— Не си виновна. Всичко е наред.
Тя се приближи още, положи глава на гърдите му и се отпусна. Внимателно и деликатно той я обгърна с ръце и леко я прегърна. За пръв път се прегръщаха. Катрин обгърна гърба му с ръце и го притисна по-силно. Отново изгуби самообладание.
Той я потупа по гърба, отдалечи я от себе си и целомъдрено я целуна по бузата. Без да каже нито дума повече, взе куфарчето си, приближи се към вратата, почука на надзирателката и излезе.
Съдебната зала беше номер 21 на третия етаж на Съдебната палата. Харди вече много пъти бе влизал тук и всеки път оставаше разочарован от липсата на величественост. Преди повече от двайсет години общината беше инсталирала допълнителна охранителна система за процеса срещу Дан Уайт, който бе застрелял кмета Москоун и градския съветник Харви Милк в кабинетите им в кметството. Сега тежки врати и бронирани стъкла деляха галерията за публиката от предната част на зала 21. Ако не бяха тези подобрения, залата преспокойно минаваше за типичната класна стая в едно недостатъчно финансирано училище.
Пред мястото на съдията Харди седна зад едно обикновено библиотечно бюро от светло дърво в лявата част на безличната съдебна зала без прозорци, осветена от луминесцентни лампи. Противниците му в този процес — прокурорът Роузън и разследващият инспектор Кунео — седяха зад същото такова бюро на три метра от дясната му страна. Зад тях се намираше лакираната ложа от шперплат за съдебните заседатели.
Предния ден бяха приключили с избора на съдебни заседатели и сега в ложата седяха четирима мъже и осем жени, трима от които бяха афроамериканци, двама азиатци, двама латиноамериканци и петима бели; един зъболекар, един гимназиален учител, три домакини, общински служител, компютърен техник, двама продавачи, трима в процес на смяна на работата. 8 продължение на девет работни дни Харди непрекъснато пресмяташе евентуалните непредвидими рискове, свързани със състава на съдебните заседатели. Вече бяха тук, а той бе направил всичко по силите си. Остана дори много доволен от избора на някои от хората, но въпреки това му се искаше да може да започне отначало. Само че нали винаги ставаше така — имаше неща, които просто няма откъде да знаеш или да предусетиш.
Влезе в залата през задната врата, като мина през коридора покрай кабинета на съдията, за да избегне репортерите и общата лудница, и след като се озова на бюрото си, си позволи да се извърне леко и да
