срещне погледа на съпругата си. Франи седеше на първия ред, на първата седалка до пътеката, редом до техния приятел, журналиста Джеф Елиът, който списваше рубриката „Градът говори“, Франи не идваше често в съдебната зала заедно с Харди, но когато имаше големи процеси, се стараеше да присъства на встъпителната и на заключителната му реч. Той срещна погледа й, сложи ръка на сърцето си и го потупа два пъти — тайният им сигнал. Тя направи същото.
Зад нея и Елиът цареше истинска лудница.
Всичките дванайсет реда, осем от които с дървени седалки като в театър, бяха изцяло заети предимно с представители на пресата. Харди видя и доста хора от кантората си, които бяха дошли като морална подкрепа, но освен тях забеляза и неколцина други адвокати от сградата, както и доста многолюдна тълпа от обикновени хора и смахнати, които не пропускаха съдебен процес. Сега, преди влизането на съдията, всички говореха едновременно.
От страна на Харди, Уил Хановър беше седнал заедно с другите възрастни членове от семейството си, които не можеха да бъдат призовавани като свидетели на обвинението — двете снахи на Катрин и техните съпрузи. Харди си каза, че колкото и да бе невероятно заради показанията, които бяха дали пред Кунео, Бет и Арън, както и Уил, все още мислеха, че са на страната на Катрин. Въпреки твърденията си пред полицията в подкрепа на обратното, явно никой от тях всъщност не вярваше, че Катрин е виновна. Да, тя знаеше къде Пол държи пистолета си. Да, тя се притесняваше заради наследството. Да, тя неведнъж бе повтаряла, че някой трябва да убие Пол и Миси. Те или не съзнаваха значението на показанията си, или не разбираха причинно-следствената връзка, но въпреки това чрез присъствието си на страната на Катрин в съдебната зала щяха да бъдат доказателство от плът и кръв, че все още са загрижени за нея — а в огромната смътна неизвестност, каквато представляваше колективното съзнание на съдебните заседатели, това може би съвсем не беше лошо.
Кунео, разбира се, седеше извърнат назад на масата на обвинението и бъбреше непрекъснато с двама заместник-прокурори от горния етаж, слезли долу специално за представлението и седнали на първия ред. Но ето че изведнъж приставът отривисто се изправи от лявата страна на практичното бюро на съдията.
— Всички да станат. Започва заседанието на двайсет и първи състав на Върховния съд на Калифорния под председателството на Нейна Чест съдия Мариан Браун. Моля, изключете мобилните си телефони и пейджърите, седнете и запазете спокойствие.
Без никаква показност Браун зае мястото си още преди приставът да завърши встъплението си. Тя намръщено изгледа залата, като че ли беше изненадана от броя на хората, след това се обърна към пристава и кимна. Той също кимна в отговор и на свой ред се извърна към втория пристав, който стоеше до задната врата на съдебната зала, отдясно на Харди. Вече бяха прочели номера на делото и обвинението в двойно убийство при особено жестоки обстоятелства, когато преди доста време бяха започнали да подбират съдебните заседатели. Затова днес нямаше почти никакви формалности — трябваше просто обвиняемата да влезе в залата и да се изправи пред обвинителите си.
Вратата се отвори и Катрин Хановър се появи, съпровождана от леко електрическо пращене от залата. Загубата на седем килограма не бе навредила на външността й. Нито пък лекият грим, едва забележимото червило, елегантните дрехи. На студената луминесцентна светлина в залата тя сякаш искреше и Харди не беше съвсем сигурен, че това е добре. Хубавата външност можеше да се окаже и опасна. Той погледна към съдебните заседатели и изведнъж му се прииска да бяха осем мъже и четири жени, а не обратното. Дори дванайсет мъже, всичките по-възрастни и зрели.
По време на избора на съдебните заседатели той се опитваше да се убеди, че избраните жени са с традиционна нагласа и поради това ще се отнесат много подозрително към Миси Д’Амиен и към нейното неизвестно и поради това спорно, цветисто и потенциално опасно минало. От друга страна, сега внезапно си даде сметка за това и появата на Катрин днес в съда затвърди убеждението му — тези жени вероятно трудно щяха да се отъждествят с тази привлекателна дама, за която шестцифреният доход на съпруга й не бе достатъчен, за да поддържа желания стандарт на живот. В крайна сметка той остави в състава всички представителки на нежния пол, защото сметна, че жените, поне като тези, които бе избрал, ще се по- склонни да повярват, че наистина е имало сексуален тормоз. Сега обаче вътрешно потръпна, защото се уплаши, че може да е допуснал огромна грешка.
Откъсна поглед от съдебните заседатели и го насочи отново към клиентката си. Изправи се и дръпна стола до себе си за нея, доволен, че тя очевидно бе забелязала съпруга си и роднините си сред публиката и ги поздравяваше.
След това седнаха.
— Как се справяш? — прошепна й Харди.
— Добре.
Съдийката тропна с чукчето си, за да успокои жужащата зала, и се обърна към масата на обвинението.
— Господин Роузън, готов ли сте от името на народа?
— Да, Ваша Чест.
— Господин Харди?
— Да, Ваша чест.
— Добре, господин Роузън, можете да започвате.
Крис Роузън беше професионален прокурор с девет години стаж и със специализация в областта на палежите. През това време беше прокурор в три процеса за убийство и десетина за палеж, четири от които бе спечелил безусловно, а в останалите случаи бе получил по-ниски от исканите присъди за дългогодишен затвор. Затова нямаше да излъже, ако каже, че никога не е губил дело, което в този толкова либерален град беше достоен за завист и почти нечуван рекорд. Може би победите на Роузън невинаги бяха съвсем чисти, но Харди знаеше истината от пристрастието към защитата в Сан Франциско — разбира се, това беше един от факторите, намесени в този случай, за който беше много благодарен. Все пак той не му носеше кой знае каква утеха, докато наблюдаваше как младият му опонент с хубава външност се изправя с тиха самоувереност и със съпътстващо я приветливо поведение.
— Добър ден, госпожи и господа — започна той, — събираме се днес, а и през следващите няколко дни през седмицата — да се надяваме, че няма да продължи твърде много седмици, — за да изслушаме доказателствата за убийството на двама души, Пол Хановър, адвокат от Сан Франциско, и неговата годеница Миси Д’Амиен.
Харди забеляза, че Роузън действа както се очакваше — играеше кротко. Не назоваваше мъртвите безличностно като „починалите“ или дори „жертвите“. По-скоро ги представяше като истински, живи хора, преди да бъдат убити. Прокурорът продължи да говори на съдебните заседатели със сериозен и приятен глас:
— В сряда на дванайсети май миналата година някой е подпалил дома, в който са живеели Пол Хановър и Миси Д’Амиен. Пожарникарите, които са отишли да се борят с огнената стихия, са открили труповете на мъж и на жена, обгорени до неузнаваемост, във фоайето на къщата. Под едното от телата е имало подпъхнат пистолет. И двете жертви са били простреляни в главата. Доказателствата ще покажат извън всяко съмнение, че нито една от раните не е нанесена собственоръчно от жертвите. Нито един от двамата не се е самоубил. Тези хора са били убити в дома си, а убиецът е запалил пожара с надеждата да унищожи доказателствата, които ще свържат него или нея с престъплението.
Роузън спря, за да се съвземе, защото тези зловещи и драматични събития можеха да разстроят психиката на всеки що-годе чувствителен човек. Той се прокашля, извини се на съдебните заседатели — „само за момент“ — и направи няколко крачки към бюрото си, където Кунео побутна чашата с водата към ръба на масата. Роузън отпи, отново прочисти гърлото си и пак се обърна към съдебните заседатели.
— Дами и господа, ние ще ви докажем, при това извън всякакво съмнение, че човекът, произвел изстрелите в главата на всяка от жертвите, е обвиняемата в това дело, снахата на господин Хановър, Катрин Хановър. Извършила го е по една съвсем прозаична и често срещана причина — господин Хановър е възнамерявал да промени завещанието си и да направи Миси Д’Амиен своя единствена наследница. Направи ли това, наследството му в размер на почти петнайсет милиона долара е щяло да отиде в ръцете на Миси и обвиняемата е щяла да остане без дял от него.
Според показанията на обвиняемата пред полицията в деня на смъртта си господин Хановър й е казал,
