облицовки на стените, мраморни статуи, огромни картини в позлатени рамки. В двата края на залата се издигаха високи дъбови етажерки, инкрустирани с абанос, и по техните лавици блестяха невероятно скъпи фаянсови, порцеланови и кристални предмети. Сребърни и златни съдове грееха, осветени от лъчистия, разкошно украсен таван.
Насред трапезарията имаше богато наредена маса. Капитан Немо посочи на Монтийе мястото, което трябваше да заеме. Русокосото момиченце се покатери на един стол откъм дългата страна на масата и бодро размаха крака във въздуха.
Монтийе подхвана:
— Не може да ви се отрече — разбирате от старовремешен лукс. Но защо поканихте само мен? Защо отлъчихте дамата… която ме съпровождаше?
Капитан Немо отпи замислено глътка червено вино от чашата си и я задържа известно време в устата си. След като одобри избора, кимна бегло на слугата да напълни чашите им. Изчака да се убеди, че церемонията ще бъде изпълнена съвестно и чак тогава вдигна поглед към Монтийе.
— Добрият тон го изисква — поясни той. — Ние двамата с вас имаме почти еднакво обществено положение. На вас е поверено командуването на кораб и вие изпълнявате дълга си при условия, които имат много общо с тукашните. Не съм убеден обаче, че безспорно очарователната ви спътница има същото обществено положение.
— Но тя… — подхвана Монтийе, без да довърши изречението си.
— Е жена — отсече равнодушно капитан Немо. — Дадохме й отделна каюта. Убеден съм, че ще остане напълно доволна от оказаното й внимание.
С тези думи обсъждането на въпроса очевидно приключи. Монтийе неохотно последва примера на Немо и се залови с ястието в чинията си. Храната беше много изискана, както и всичко останало на този странен подводен кораб, но Монтийе не се чувствуваше никак гладен.
За кафето и ликьора се прехвърлиха в библиотеката. Шкафове, пълни с книги, заемаха целите стени на този салон, в който имаше и мамещи с удобните си извивки кожени кресла. Монтийе държеше внимателно между дланите си скъпа чаша и през кехлибарената напитка в нея съзерцаваше пламъците на огъня в откритата камина.
Капитан Немо го наблюдаваше с равнодушен, разсеян поглед, удобно разположен в креслото си — с чаша коняк в едната и ароматна пура в другата ръка.
— Ако кроите планове за бягство — подхвърли спокойно той, — боя се, че ще трябва да разбия илюзиите ви. В момента „Наутилус“ държи югоизточен курс към Средиземно море на дълбочина сто метра под морското равнище. Никой не може да напуска кораба освен по мое нареждане. Сам разбирате, че една подводница е просто идеална като затвор — ако още държите да се чувствувате като затворник. За мен, разбира се, вие сте уважаван гост.
— А кога възнамерявате да ни освободите?
— Според обстоятелствата. — Капитан Немо сви рамене. — А може би и никога. Убеден съм, че пътешествието ще ви хареса и че няма да съжалявате заради случайността, довела ви тук.
— Натоварени сме с много важно поръчение — подхвана Монтийе, — горе на земята има хора, хора от моя екипаж, изпаднали в беда. Ако знаехте…
— Знам всичко за поръчението, с което сте дошли — прекъсна го капитан Немо. — Всички тук знаем за него. Колкото до изгубените ви приятели, те ще се чувствуват възхитително добре и без вас. — Немо се поусмихна и повтори като на себе си: — Възхитително добре…
Монтийе не го остави да се доизкаже:
— Значи възнамерявате да ни задържите тук?
— Точно така. — Капитан Немо хвърли бегъл поглед към момиченцето, което седеше на масата, смееше се и тупкаше с топката си по земята. — Ние двамата имаме толкова въпроси за обсъждане, искам да ви покажа много неща — аз…
Чувството на безпомощност и безсилие събуди дремещия винаги някъде дълбоко в гърдите на Монтийе гняв. Той скочи рязко от креслото и запокити чашата си в огъня — тя се разби на хиляди лъчисти кристалчета, в които затанцуваха отраженията на буйните пламъци.
— Не ме интересуват вашите работи — каза той, извърна се на пета и тръгна към махагоновата врата. Тя се отвори безшумно пред него, но отвън го чакаха безмълвните униформени мъже.
Капитан Немо не помръдна от креслото си.
— Пак ще си поговорим, капитан Монтийе — каза той. — Не се и съмнявам, че тогава ще разсъждавате по-трезво.
Монтийе затръшна вратата след себе си. Изпита удовлетворение, когато чу как тя хлопна и с трясъка си огласи целия коридор, по който го поведоха мълчаливите мъже.
10
Капитан Немо бе проявил все пак достатъчно разбиране да им отреди две съседни една на друга каюти. Каютата на Монтийе отговаряше на всички изисквания за корабен лукс — махагонова обшивка на стените, голямо писалище, удобно, меко легло с рамка от тъмно дърво. На стената висяха манометър за отчитане на външното налягане на водата и с това на дълбочината, на която се намира корабът, хронометър и други физически и навигационни уреди. Подът бе застлан с дебел килим, а втора врата водеше към малка самостоятелна баня. Кабината на Кат не можеше да се похвали с такъв лукс. Стените представляваха гола метална повърхност, наместо писалище имаше кръгла желязна масичка, за легло служеше подвижна стенна койка, която се спускаше само за спане и тогава заемаше половината от помещението, а за баня, разбира се, и дума не можеше да става. Затова пък на масичката бе поставена ваза със свежи цветя — малко внимание към женското и присъствие.
— Какво ще правим сега? — попита Кат. — Или ще седим със скръстени ръце и ще оставим този смахнат да си играе на капитан и да ни разиграва както си иска?
Свила крака под себе си, тя се бе разположила върху удобното легло на Монтийе. Изглеждаше бледа и притеснена. Тънки бръчици около устните издаваха тревогата й.
Седна върху плота на писалището, загледа се в кристалния полилей, чиито висулки звънтяха леко в такт с полюшването на подводницата, и сви рамене.
— А ти предлагаш да се измъкнем някак, така ли?
Кат го погледна.
— Възпира ли ни нещо?
— Възпира ни, и още как. Единственото оръжие, с което разполагаме тук, са лазерните пистолети, а ако ги задействуваме, те ще пробият обшивката на подводницата. Капитан Немо си е направил сметката.
Кат разсеяно си играеше с кичурите от косата си.
— Не съм съвсем сигурна, че е така. Някакво чувство ми подсказва… — тя замълча. — Но още не мога да го формулирам. Има съвсем прост начин да се измъкнем от това положение. Трябва само паметта ми да ме подсети… Не можем ли да го подкупим?
— Умряла работа. Той има дори повече, отколкото би могъл да си пожелае. Какво можем да му предложим ние?
— Тъй както се въртеше около теб, помислих, че може би ще иска нещо — особено след като ме отпрати, за да останете насаме.
— Тук цари мъжко царство — поясни Монтийе с щедра усмивка, — в което просто няма място за жени. Немо вероятно не би знаел какво да прави, ако му се наложи да забавлява някоя дама. Искаше да си поговорим насаме, защото ме има за равен на себе си, това беше то. Изглежда, е зажаднял да общува с хора.
Изведнъж електрическите светлини на кристалния полилей замъждукаха и угаснаха. Няколко мига по- късно над леглото просветна газена лампа и озари каюта-та с меката си, но трептяща жълта светлина.
