Газеничето представляваше бронзов ангел с пламтяща факла в ръката. Монтийе започна да чувствува умората си.
— Очевидно е време за сън. — Вдигна поглед към Кат. — Имаш ли някакво конкретно предложение?
— И да, и не. — Тя бе извадила пистолета и разсеяно го въртеше в ръцете си. — Любопитно ми е какво ли ще стане, ако го наглася на максимална мощност и параметър и стрелям право в тавана.
— Въображение не ми липсва — каза мрачно Монтийе. — Представям си много образно цялата картина.
Кат премести един от ограничителите на оръжието и продължи да си играе с него.
— А аз не съм толкова сигурна какво ще стане. — Изгледа замислено Монтийе. — Започвам да се досещам в каква история сме забъркани. Най-напред онази сцена от „Алиса в страната на чудесата“, а сега пък… — Тя млъкна и разсеяно завъртя оръжието в ръцете си. Изведнъж попита: — Чувал ли си някога какво е Deus ех machina?
— Не.
— Това е литературен похват. Ако някой писател не-предвидливо постави героя си в невъзможна ситуация, може да му се наложи да прибегне до т. нар. Deus ex machina — нещо като чудотворно спасение на героя. Каквото и да е то, но да го извади от обърканото положение.
— За какво ми го разказваш това точно сега? — учуди се Монтийе.
— Нима не разбираш, Мон? Попаднали сме в един литературен свят, свят, населен с митични същества театрални образи и герои, взети от различни романи. Мисля, че…
Тя стисна пистолета по-здраво. Монтийе успя само да вдигне ръка, преди тя да натисне спусъка. Покривът се проби и през отвора нахлуха стихийни водни талази, които заляха цялата каюта. Подът поддаде под тежестта и краищата му се огънаха надолу. Монтийе залитна към солидното легло. Нещо го удари в слепоочията, леглото се превърна в бездънна пропаст, която го погълна и той потъна в рог от безкраен мрак.
11
Стори му се, че някаква сила го захвърли сред обсипано със звезди пространство и го завъртя в орбита около невидимо слънце. Шеметният му полет продължи цяла вечност. След всяка обиколка отекваше огромен гонг. Неговият звън сякаш ускоряваше скоростта му на летене — накрая кръжеше шеметно бързо около невидимо слънце, а гонгът гърмеше все по-често и по-яростно. После му се стори, че го влачат по скърцащ пясък. Това чувство скоро отстъпи място на непоносими болки. Светлите точици край него летяха в безкраен поток, сякаш цялата звездна система потъваше в небитието. С мъка пое въздух, въздъхна и отвори очи. Двама мъже, застанали на колене, се занимаваха с него. Това, което бе взел за мощен тласък, се оказа люлеенето на кораба, ужасният гонг — голям тиган, окачен на стената, който потракваше и подрънкваше при всеки наклон. Стържещият пясък се превърна в корави, груби длани на някакъв човек, който разтриваше оголената му гръд.
Монтийе понадигна глава. Видя тялото си зачервено, покрито с кървави кръгчета, които се показваха през изподраната и възпалена кожа.
— Достатъчно, Йонсън! — рече единият мъж. — Не виждаш ли, дявол да го вземе, че съвсем протърка кожата на човека?
Мъжът, когото нарекоха Йонсън, едър и недодялан човек, престана да го разтрива и някак тромаво се изправи на крака. Монтийе събра всичките си сили и бавно успя да стане прав. Цялото му тяло изгаряше от пареща болка, стори му се, че всичко наоколо се върти и затова се принуди да се облегне на дървената стена. С мъка успя да попита:
— Къде се намирам?
Мъжът, който бе подканил Йонсън да прекрати разтривката, се подпираше на стената в другия край на помещението.
— На борда на кораба „Призрак“ — отвърна той. — Плаваме към бреговете на Япония на лов за тюлени, сега сме недалеч от Фаралонските острови, на югозапад от тях.
Монтийе поклати глава. Тези координати не му говореха нищо.
— А кой е капитанът? Трябва да го видя веднага.
По лицето на тромавия мъж изведнъж се изписа смайване и смущение.
— Капитанът се казва Вълка Ларсен10, поне така го наричат хората. Истинското му име никога не съм чувал. Но вие говорете с него по-внимателно. Тая сутрин той е бесен. Щурманът…
Монтийе не го доизслуша. Затворил очи, той стоеше облегнат на стената и дишаше дълбоко. Макар и в съзнание, все още се чувствуваше като зашеметен, а непрекъснатото силно люлеене на кораба влошаваше допълнително състоянието му. Беше разнебитен, гадеше му се. Идеше от един свят, който бе съвсем чужд на тези моряшки условия — те му бяха напонятни и му пречеха да събере собствените си мисли — как бяха попаднали…
Монтийе се отблъсна от стената, тръгна с олюлява-ща се походка, но почти веднага политна и щеше да се строполи на земята, ако не бе го подхванал недодяланият моряк.
— Полека, полека, сър — измърмори той. — Силиците ви са още като на пиле.
Монтийе го отблъсна.
— Къде е капитанът? — изпъшка той.
Морякът посочи с ръка стръмния трап. Монтийе се заклатушка към него и успя да се изкачи на палубата. Озова се до една от мачтите и се хвана за нея, за да не политне отново. След малко световъртенето му мина, пое въздух с пълни гърди и се огледа.
Попаднал бе на кораб, и то не какъв да е, а ветроход! Наоколо се простираше безбрежната шир на синьозеленикаво море, а над нея се извисяваше яркосиният и безоблачен свод на небето. Ветрилата се издуваха от вятъра и носеха кораба сред големите вълни, които понякога заливаха дори част от палубата. Монтийе видя доста хора, но очевидно никой от тях не се интересуваше от него. Неколцина моряци с безформени водонепромокаеми дрехи се бяха скупчили в средната част на палубата. Там, върху покривка на люка, лежеше възнак един едър мъж. Ризата на гърдите му беше раздрана и изпод нея не се виждаше нищо друго освен гъсти черни косми, които напомняха рунтавата козина на куче. Лицето и вратът му бяха обрасли с черна брада — тя би била остра и щръкнала, ако не беше просмукала с вода, която се оттичаше от нея на струйки. Очите му бяха затворени, гърдите не се повдигаха. Над него се бе надвесил исполински мъж с неестествено широки рамене и изпъкнали гърди, от чиято уста се лееше порой от ругатни. Внезапно исполинът престана да ругае, удари крак в палубата и се озърна наоколо. Студеният му поглед срещна разширените от ужас очи на Монтийе.
— Ей, вие там! — каза той. — Я елате насам!
Изрече тези думи тъй непринудено заповеднически и тъй уверен в безпрекословното подчинение, че на Монтийе дори през ум не му мина да се опълчи. Исполинът го измери с подигравателен поглед, а после посочи тру па.
— Приличате ми на проповедник. Ще можете ли да отслужите наизуст едно опело за този нехранимайко?
— Но аз не съм проповедник.
— Виж ти! — Исполинът го изгледа с присвити очи. — Аз пък бях готов да се закълна, че сте. А с какво си изкарвате хляба?
— Аз… аз съм офицер.
Устните на Вълка Ларсен се изкривиха в подигравателна усмивка.
— Офицер! Искате да кажете готованец. Значи не бихте могли да преживеете самостоятелно и едно денонощие, нито пък да напълните сам стомаха си три пъти на ден. Дайте си ръката!
И преди да му даде време да се опомни, сграбчи дясната му ръка. Монтийе опита да се освободи, но пръстите на Вълка Ларсен се свиха без всякакво видимо усилие и той помисли, че ще смажат неговите. Трудно е да запазиш достойнството си при подобни обстоятелства. Едва ли можеше да се дърпа и бие като ученик. Не му оставаше нищо друго, освен да си стои мирно и да понесе унижението.
