тях. От горите и от селищата в долините започнаха да излизат странни същества, пернати и космати, които пълзяха по земята или пореха въздуха. Сребристи ракети се откъснаха с рев от стартови площадки, разсякоха небето с огнените си опашки и изчезнаха; носени от ветровете, ветроходи пореха облаците и хвърляха котва сред тях. На земята се появиха тъмни силуети, а от недрата й отекна странна музика.
Мъглите се вихреха на талази, а от тях изскачаха сенки, които постепенно се материализираха. После мъглата се сгъсти и плъзна пипалата си към захвърления сред една безкрайна равнина кораб на Вълка Ларсен, обгърна го с облак от мехурчета и съвсем го скри, а в това време зад завеси от танцуваща светлина започнаха да се оформят тъмни сенки. Постепенно движението замря. Млеч-нобялата мъгла отстъпи място на купести облаци, които скриха слънцето. В равнината се ширна град — чак до огромните планини от стомана и стъкло, които очертаваха хоризонта.
Всъдеград.
12
Всъдеград: градът на Виктор Юго, на Ъптън Синклер и Синклер Луис. Лондон 632 година след Форд и 1984 година след Христа; Чикаго от „Джунглата“11 и Ню Йорк от очерците на Драйзер12. Стокхолм през 1432 и през 1974 година. Кристиан Деспота наблюдава Кървавата стокхолмска баня13 от почетната трибуна. Мистър Джордж Ф. Бабит14 следи събитията, но по-отдалеч. В ушите на мистър Леополд Блум15, рекламния агент, отекват шумовете на Дъблин, камбани и клаксони на черни автомобили.
Всъдеград. Всички градове, събрани на едно място като огромна разрастваща се язва, над която се носят черни пушеци и се веят пъстри знамена. А вътре в него хиляди пламтящи пещи, милиони фучащи коли, милиарди трудови, замечтани, любещи, гладуващи, умиращи хора. Земята сякаш бълваше своите стари спомени, изливаше ги във формата на сгради, улици, паркове, хора. Войната току-що бе започнала: тълпите по улиците крещяха „ура“. Войната току-що бе свършила: тълпите по улциите отново крещяха „ура“. Само дето междувременно се бе увеличил броят на инвалидите. Първият космически кораб се отправяше към Марс, Венера, Алфа Центавър, към Луната. Небето пламтеше от атомни светлини. Вилхелм Завоевателя се готвеше за война; в пристанището се появиха знамената на испанската Армада. Огромни магистрали разсичаха града; той бе в обсада, предаваше се. Над цитаделата се развяха нови знамена. В подземията Холгер Датчанина от памтивека търпеливо чакаше страната да падне, за да излезе той отново на свобода. Всъдеград се свиваше и разпускаше като бавно пулсиращо сърце, отровеното небе синееше над него. Той се зараждаше на т.нар. градско островче, Ile de la Cite, de City. Бреговете на островчето бяха първите му укрепления, реката — първият му отбранителен ров. Два моста, един на юг и един на север, го свързваха със сушата. Оттам тръгна неудържимото му нашествие. От двете страни на реката започнаха да се издигат първите редици на крепостни стени и кули. Постепенно къщите се сгъстиха, израснаха нависоко, пометоха и унищожиха градските стени. Броят на етажите им продължи да се увеличава. Кулите им никнеха като дървета, устремени да засенчат съседите си. Улиците ставаха все по-дълбоки и по-тесни, същински тунели в един бързо разрастващ се град от тухли и цимент. Новоизградени градски стени ставаха жертва на още по- нови сгради. От двореца в центъра на града плъзваха широки като за парад булеварди. Някогашните кули отстъпваха място на огромни комини, тежки облаци пушек се кълбяха над гетата в покрайнините на разрастващия се център. Всъдеград набъбваше като злокачествен тумор, пръскаше едновременно отрова, смърт и живот.
Той бе Токио, Ню Йорк, Лондон, Париж. Жителите му бяха излезли от страниците на стари разкази и легенди. Царе се възкачваха на престола, а в същото време просяци умираха; дворци от вкаменен огън се издигаха редом с бедняшки колиби. Това бе Забраненият град, Валхала, Шангри Ла, Атлантида. Всички градове наведнъж, никой град, всеки възможен град. Всичко и нищо.
Всъдеград.
Огромна черна лимузина профуча на косъм от краката на Монтийе. Вълна от цветисти псувни проникна през задното й стъкло и го удари в лицето. Той осъзна, че се намира насред оживено от движение улично платно, тъкмо навреме, за да отскочи назад и избегне следващата кола, която летеше насреща му, обгърната от облак зловонен, черен пушек. Направи още една крачка назад и се блъсна в Кат, която стоеше на тротоара.
— Значи това е прословутият град — измърмори той. — Странно как не сме го забелязали отгоре. Много странно. — Монтийе се вгледа с нарастваща неприязън в потока от гърмящи коли. — Някъде наоколо все трябва да се намира и административният им център — продължи той. — А в град с такива измерения не може да няма и електронноизчислителен център…
— Защо ти е непременно изчислителният им център? — попита тя малко развеселено.
— Защото всички хора на тази планета са напълно побъркани — необходим ни е един разумен компютър, който да ни обясни какво става. Аз загубих представа кое е горе и кое долу, необходими са ми конкретните и смислени отговори на няколко въпроса. — Млъкна за малко. — Не разбирам какво става тук. Тази проклета планета се е обвила като пашкул и само от време на време ни позволява да надзърнем във вътрешността му. Имам чувството, че… — Както блуждаеше с поглед над несекващия поток от гърмящи коли, той внезапно затаи дъх. — Виж там! — и посочи с ръка.
Насред едно оживено кръстовище се открояваше малка площадка, обрасла с повехнала, пожълтяла трева. Между редките стръкчета прозираше сивкавопепелява пръст. А на половин метър над тревата чернееше корабът разузнавач със заплашително проблясващи на слънцето оръжейни дула. През отворения люк се подаваше човекороботът, загледан в морето от гърмящи коли — самотен корабокрушенец на малък остров, обграден от хищни акули.
Монтийе не можеше да откъсне поглед от недостижимия, мистериозно появил се кораб. Успя само да каже:
— Сега поне знаем къде е.
— Нашият кораб! — възкликна Кат. — Но как…
— Вече не се питам — измърмори Монтийе. — Опитвам само да вървя в крак с бурните събития. Нищо не е в състояние да ме учуди. Нищо.
— Корабът може да ни е последвал от само себе си — подхвърли неуверено Кат. — Той е доста съобразителен, така че това не е изключено. — Очевидно обаче сама не бе много убедена в думите си.
— Да — отвърна Монтийе. — Корабът може да ни е последвал от само себе си. Разбира се.
— Ако въобще някога успеем да се доберем до кораба — каза Кат, — мисля повече да не излизам от него. Питам се само как бихме могли да пресечем улицата? — В този миг видя млад, брадат мъж, явно непоправим идеалист, който дръзна да слезе на платното, превит под тежестта на голям плакат с едър шрифт, за да запознае шофьорите с най-опасните последствия от замърсяването на въздуха. Плакатът политна и бе пометен от автомобилния поток. Иззад една кола се подаде ръка и изчезна. Нито една от колите не намали скорост. Кат се обърна към Монтийе: — Ти имаш ли някакво предложение?
— И друг път сме изпадали в критично положение — отвърна Монтийе. — Не е речено да пресечем улицата точно на това място. — И той тръгна по тротоара.
Стар сивобрад мъж седеше на една пейка край тротоара, блуждаеше с поглед над потока от автомобили, които профучаваха с рев на половин метър от кльощавите му колене, и разговаряше със своя съсед по пейка, също сивобрад, възстар господин с крив нос и черен бастун.
