Закрит файтон, теглен от два коня, се зададе по тясната уличка и принуди хората да се притиснат към стените на къщите. После изведнъж спря, вратите се отвориха и от него слезе дебел господин. Голото му теме блесна на светлината на запалените факли, които бяха закрепени отвън на къщата. Дебелият господин изкачи трите стъпала към една кръчма и изчезна вътре, последван от развеселените си другари с поруменели от вино бузи. Техните викове се смесиха с глъчката на просяците и продавачите: „Мистър Пикуик! Мистър Пикуик!“19
Монтийе побърза да отмине.
14
След време Монтийе се озова в Мегаполис20. Градът изглеждаше студен-и ослепителен с правилните си, функционални форми. По това време, 2900 година от новата ера, Мегаполис покриваше Земята изцяло — все едно че планетата бе портокал, а той неговата кора. Мегаполис представляваше всъщност една-единствена двехилядоетажна сграда. В горните хиляда етажа се помещаваше техниката, необходима за поддръжката на този гигантски жилищен комплекс. Почти половината площ на долните хиляда етажа се заемаше също от тръбопроводи, електрически инсталации, асансьорни шахти и т.н. Шестдесет милиона милиарда хора живееха, мечтаеха и умираха тук — всеки на отредените му три и половина квадратни метра. В който и да е миг в Мегаполис живееха около десет милиона шекспировци. Цялата тази внушителна симфония от кипящ живот се дирижираше от т.нар. Директор. За изпълнението на неговите разпоредби отговаряше полицията. Имаше различни съсловия, всяко едно наброяващо милиарди хора — свещеници, техници и т.н. Специалните им права, както и предназначението на огромните площи в горните хиляда етажа, познати само на едно привилегировано малцинство, се държаха в тайна. Предполагаше се, че там, сред мрежа от тръбопроводи, транспортни съоръжения и хладилни камери, откъснати от долните пренаселени етажи, съществуват цели неизвестни и изолирани светове, способни да погълнат един, десет, сто милиона или може би дори един милиард хора, които след безследното си изчезване да се отдадат свободно на някакви свои занимания.
В лабиринтите на този огромен жилищен комплекс човечеството, както винаги, опитваше да осъществи своите блянове. Затова имаше един милиард колекционери на пощенски марки, един милиард нумизматици, един милиард колекционери на кибритени кутийки. Съществуваха и спиритуалисти, технократи, прелюбодейци, вярващи, които още не бяха намерили своята вяра, и безверници, които в нищо не намираха смисъл. Имаше един милион милиарда луди, голяма част от тях влиятелни и уважавани личности. Селяни, които мечтаеха за парче земя, и поети, които жадуваха да зърнат някоя Звездица. Всяко действие, всяко чувство, били те противни или достойни за възхищение, се извършваха или изпитваха в един и същ миг от милиони хора едновременно. На всеки въпрос, възникнал някъде във вселената, мигновено се даваше отговор. В случай че бе потребен някому. В случай че съществуваше.
Мегаполис пееше възхвала на човечеството — той бе живият паметник, увековечаващ победата на духа над материята, най-големият мравуняк хора в историята на планетата. А четирите квинтилиона килограма плът продължаваше да се увеличава с всеки изминал миг.
Във вътрешността на Мегаполис се виеха безкрайни коридори. Някога белите им стени имаха вече неопределен мръсен цвят. На равни разстояния една от друга от двете страни следваха врати, но във всеобщата навалица бе невъзможно те да се отварят, без да ударят някого. От таваните струеше слаба светлина, а в някои участъци бе изгаснало дори и това мъждиво осветление. Подовете имаха съмнителен сив цвят. И навсякъде се тълпяха хора, хора, хора.
Коридорите нямаха край.
Те минаваха и покрай една огромна зала — най-малкото странна за град, в който големите пространства бяха нещо непознато. Дълга сто и петдесет, широка сто и тридесет и висока десет метра, залата изглеждаше наистина необятна на местното население. Необятна и потискаща, защото хората тук страдаха от агорафобия. Малцина се осмеляваха да влязат вътре. В най-добрия случай можеха да се преброят хиляда или две хиляди посетители. Но дори и тези смелчаци разговаряха с приглушени гласове и се тълпяха преди всичко около магазините, които опасваха залата отстрани, без да смеят да прекрачат огромната, пусто зееща площ в средата й.
Сред магазините имаше и павилион, в който се продаваха част от 26000 вестници и списания, издания на този сектор от Мегаполис. Списанията бяха тематично специализирани: за филмови новини, фототехника, електроника, вероизповедания, любителски занимания, фантастика. Порнографски издания липсваха, затова пък имаше богат избор от брошури, които отделяха изключително място на контрола над раждаемостта. Населението на Мегаполис се увеличаваше с 4441 милиарда души всеки ден.
Монтийе мина покрай една въртележка със списания и забави крачка. Върна се и взе едно от списанията. От гланцовата корица го гледаше познато лице. Камерата бе уловила мрачното му изражение анфас, решително свитите устни изпъкваха особено ясно на пряко падащата светлина. Личеше си, че мъжът не се е бръснал от предния ден. Макар и засенчени от козирката на фуражката, очите му имаха студен и презрителен, почти металически блясък. На разкопчаната му яка блестяха две звездички.
Златната значка на фуражката бе с емблемата на Междупланетната федерация.
Над снимката с големи, четливи букви бе изписано заглавието на списанието:
Ръцете на Монтийе се разтрепераха.
От корицата го гледаше собственото му лице.
В долния десен ъгъл на корицата пишеше:
Монтийе запрелиства списанието като насън. Откри статията, която се предхождаше от друга негова снимка, изобразяваща го този път в цял ръст в мига, в който излиза от люка на кораба разузнавач и предпазливо стъпва върху свежо зеленеещата се земя.
Жак Томорек (Мон) Монтийе, 36-годишен, е главният представител на един род, чието родословно дърво води началото си от първите колонисти, преселили се преди 60 000 години на планетата Фонтемхайт Гама. Блестящата му кариера — първоначално пилот от разузнавателната флота на Междупланетната федерация, а по-късно командир на първата експедиция до Земята (вж. и стр. 62) — е изключително характерна за представителите на новото офицерско съсловие, на което Междупланетната федерация възлага големи надежди за възстановяване и разширяване на границите на някогашната Човешка империя.
В продължение на две години капитан Монтийе проучваше новите предели на бързо разрастващата се Междупланетна федерация заедно със своята привлекателна сътрудничка Катрин ди Рац, известна психоложка (вж. съответната статия на стр. 47). Трябва да отбележим, че госпожица Ди Рац съпътствува капитан Монтийе и при настоящата експедиция. Отношенията им…
Монтийе почувствува, че му се завива свят, и бързо-затвори очи. С голямо усилие на волята обаче си наложи отново да вдигне клепачи. Статията заемаше две страници и бе богато илюстрирана.
