Ах, тази Алиса!

— Божичко, каква шумотевица! — възкликна той.

— Какво викаш?

— Казвам, че тази пукотевица е непоносима. От тези проклети автомобили вече нищо не се чува. От тях не мога дори да мисля на спокойствие.

— Не те чувам. Ужасно е шумно.

Мъжът, който бе заговорил пръв, изгледа с омраза улицата.

— Кой дявол ни кара да седим ден след ден на тази пейка? — попита той. — Би ли могъл някой да ми отговори? Поболявам се от тази улица.

— Нали винаги сме си седели на тази пейка — отвърна другарят му.

— Винаги.

— Имаше и по-добри времена. Чист въздух и въобще. Помниш ли конските каруци?

— Конските каруци, о, да. Кочияшите плющяха като побеснели с камшиците си по гърбовете на конете. Така и не разбрах защо, но го правеха. Понякога камшиците оставяха кървави бразди след себе си.

— Доброто старо време — въздъхна мъжът с бастуна и очите му проблеснаха мечтателно.

— Ами просяците. Понякога камшиците плющяха и по техните гърбове.

— Вече поизчезнаха.

— Измряха — уточни първият сивобрад господин. — От замърсяването на въздуха. И от този проклет шум. А и при опит да пресичат улиците.

— От тях и без това нямаше никаква полза — отвърна другият и стисна по-здраво бастуна си, готов да дръпне хубав пердах на първия просяк, който би му се мернал.

— Не може да се отрече обаче, че бяха колоритни личности — възрази първият господин. — Неделен ден обичах да им подхвърля по някоя и друга монета, за да ги гледам как ще се сбият заради нея — баща със син, син с майка, съпруг със съпруга. За пари пред нищо не се спираха тези хора. После се намесваше полицията и дървото играеше наред. Тъй им се падаше на тези отрепки. Кой им бе виновен, че не са си намерили почтена работа. Аз как се трудех, и никак не ми беше зле. — Изруга мрачно и отново плъзна поглед над фучащите автомобили.

— Виновен им беше мързелът им, нищо друго — отвърна събеседникът му. — Но тъй или иначе вече измряха.

— Не издържаха на автомобилните газове. Измираха от тях като мухи.

— Не издържаха и на замърсяването на околната среда от фабриките.

— И на оживеното движение. Тъй и не се научиха, че да излезеш на уличното платно е равно на смърт.

— Погубиха ги радиоактивните отпадъци.

— И изкуствените добавки в храната.

— Доколкото тези ленивци въобще можеха да съберат пари, та да си купят нещо за ядене.

— Бедността — каза мрачно сивобрадият — е порок, който се наказва със смърт. Божичко, колко съм щастлив, че се отървахме от тях.

— От тях и от китайците — добави събеседникът му. — И от лапландците, индианците, емигрантите, негрите, ирландците и…

— Господи, има двайсет години, откак не съм виждал синьо небе! — въздъхна първият. — Забравих вече как изглеждаше.

— Но не и аз — каза гордо събеседникът му. — Беше синьо. Едно такова синьо- синьо. — И той направи жест, с който искаше да изрази безкрайна синева.

— Не остана нищо вече освен този проклет смог.

— И радиоактивните отпадъци.

— И замърсяването.

— И това, че вече никой не смее да пресича проклетите им улици.

— О, господи, иде ми да се удавя! — извика сивобрадият.

— Недей — изсумтя събеседникът му. — Водата също е отровна.

Сивобрадият се обля в сълзи. Монтийе, който до този момент стоеше отстрани и смаяно следеше разговора, приближи и седна на пейката.

— Извинете, че се натрапвам — подхвана той.

— Тази пейка е наша! — избухна сивобрадият. — Махайте се оттук!

— Искам само да ви задам един въпрос — каза Монтийе.

— Не ви чувам — провикна се сивобрадият и с костеливата си ръка избърса една сълза от окото си. — Тази проклета пукотевица!

— Весело си живеем ние! — възкликна събеседникът му. Той бе извадил едно малко шише от джоба си и му се любуваше с поглед. — От сантименталност страдаш ли ти, кубически сантиметър от мен си пийни и болката стара тъй забрави! Някой друг да иска малко сома16?

Монтийе посочи с ръка неподвижния кораб разузнавач.

— Бихте ли ме упътили как да пресека улицата, за да се добера до този кораб?

— Не можете да пресечете — отвърна тържествуващо сивобрадият. — Колите ще ви прегазят.

— Ще ви смелят на кайма — добави събеседникът му в знак на съгласие.

Сивобрадият полюбопитствува:

— Защо всъщност искате да пресечете улицата?

— За да се добера до кораба си — поясни Монтийе.

— Щом сте могли да го прехвърлите от другата страна на улицата — каза сивобрадият, — значи можете и да си го върнете. Какво ме месите мен в тази работа! — И сърдито изломоти: — Чужди елементи!

— Смятах, че завръщането ни на Земята ще ви зарадва — каза Монтийе. — Нима не разбирате откъде иде този кораб?

— Просто умирам от щастие — каза сивобрадият. — Само че това тук е град, а градските хора от нищо не се вълнуват. Пише го във всички книги — пет пари за нищо не дават. — Той се ококори на Монтийе и оголи пожълтелите си зъби в подигравателна усмивка. — Нали искахте град, ето, какво недоволствувате още? Искахте да е весело; не ви ли забавлявам достатъчно, та аз ще пукна вече от смях. А какво по- интересно от всичките тези коли! Ако сте искали песни и танци, трябвало е да си кажете.

— Не виждам нищо весело тук — възнегодува Монтийе.

— Човек трябва да е ненормален или градски съветник, за да види нещо весело тук — измърмори сивобрадият. — По-урбанизиран град от този няма да намерите на цялата планета, повярвайте ми. Тук имаме всичко — пренаселеност, замърсяване, радиоактивни отпадъци. — Изтощен от толкова много приказки, той се облегна назад на пейката.

Монтийе размени поглед с Кат, която стоеше малко встрани, без да се намесва. Реши да приложи друга тактика. Подхвана:

— Държите се вие, браво, макар че годините ви положително не са малко. Сигурно познавате този град като на пръстите си.

— На четирийсет и шест години съм и вече всеки ден могат да ме понесат с краката напред към фабриката за естествени торове. Впрочем никога през живота си не съм излизал от този квартал. Никога не съм вършил нещо друго, освен да седя тук на пейката и да дърдоря с този глупак.

— По-добре на боклука изхвърли, време златно с подправки не губи — издекламира благоговейно събеседникът му. — Да живее Форд!

— Ще ме поболееш с приказките си! — простена сивобрадият и отново се обърна към Монтийе. — Аз съм мистър Джойбой. Името ми говори ли ви нещо?

— Не.

— Така си и мислех. Някога работех на едно гробище. Красиво място, с мраморни параклиси и статуи, които имаха нормална телесна температура, защото бяха свързани с подземен топлопровод. Сводовете на гробниците се огласяха от класическа музика. Гробището се казваше „Поляните на омайния шепот“. Като балсамьор, аз отговарях за мумифицираните трупове — задължението ми бе те да изглеждат винаги добре. Доволен бях от работата си.