— О, небеса — промърмори Монтийе.
— Не познахте — каза мистър Джойбой. — „Скъпият покойник“17 от Ивлин Уо. Имах и годеница, но тя се самоуби. Скъпата ми Еме… — въздъхна той.
— Богатството и работата не вървят ръка за ръка — обади се замечтано събеседникът му.
— О, млъкни — сряза го мистър Джойбой. — Погребението й ми създаде много главоболия. Не биваше да му се дава гласност. Така се принудих да се възползувам от услугите на един познат, който работеше към погребалното бюро за животни, приятели на човека — изгорихме я в техния крематориум и й дадохме последно убежище сред кучетата, котките и канарчетата. Не ми беше никак леко. — Затършува в джобовете си и извади малка бяла картичка. — За всяка годишнина от деня на погребението й получавам такава картичка от бюрото.
Монтийе пое картичката, прочете я:
и я върна на собственика й с думите:
— Малко странен текст.
Мистър Джойбой дръпна картичката ядосано и я прибра в джоба си.
— Това беше гробище за животни, приятели на човека — каза той. — Да не мислите, че ще седнат да отпечатват картичка със специален текст само заради мен? Котките и кучетата имат опашки, нали?
— Да, да — съгласи се Монтийе.
— И махат с тях.
— Врели-некипели — измърмори събеседникът му.
— Затваряй си устата, проклет безбожнико! — ядоса се мистър Джойбой, после пак се обърна към Монтийе. — Този се казва Уинстън Смит, но не е с всичкия си. Опитът му да се бунтува срещу системата е описан в една книга със заглавие „1984“18. Положително не сте я чели. Вие очевидно сте литературен невежа.
Монтийе недоумяващо запремига.
— Книга ли?
— Всичко на тази проклета планета е взето от една или друга книга. Вие не знаехте ли?
Монтийе се усмихна сковано.
— Няма ли някаква администрация в този град?
— Ако искате да се свържете с администрацията — намеси се Уинстън Смит, — ще трябва да се обърнете към някой полицай. Само че внимавайте. Те стрелят, без да му мислят много-много.
— И не обичат пешеходците — добави мистър Джойбой. — Пешеходците пречат на автомобилното движение. Полицаите първо стрелят, после мислят.
— Войната е мир — промърмори Уинстън Смит. — Боже, пази кралицата. Амин!
— Дъртият му козел, съвсем е смахнат — каза злорадо мистър Джойбой. — Такъв е, откак са го обработвали в Министерството на истината. Спомням си, млади човече, как той…
Мистър Джойбой не можа да продължи, защото в този миг от улицата отекна ужасен грохот. Монтийе вдигна поглед и видя шест или седем коли, нанизани една в друга и деформирани в огромна планина от метал, от която се издигаше пушек. От пробитите каросерии изтичаше обагрен в кръв бензин. Викове на ужас и болка се смесиха с трясъка на следващите коли, които се сблъскаха с димящата метална планина. Ревящите мотори замлъкнаха и на тяхно място ревностно засвириха хиляди клаксони.
— Търпението винаги се възнаграждава — подхвърли мистър Джойбой след един равнодушен поглед към мястото на произшествието. Бързо лумнаха високи пламъци. Писъците станаха по-пронизителни, но все пак не можеха да заглушат прашенето на буйния огън. Мистър Джойбой плю презрително върху най- близката пламтяща кола. Слюнката му изсъска върху каросерията и веднага се изпари. — Защо стоите, ами не вървите при кораба си, преди колите да са потеглили отново? Движението в момента не е много натоварено и ще минат часове, преди да ви се удаде нов такъв случай.
Монтийе се бе вече запътил към Кат, но при тези думи спря и се извърна.
— Искате да кажете, че такива злополуки стават всеки ден?
— Всеки час — уточни мистър Джойбой. — С изключение на върховите часове. Тогава имаме най-малко по две произшествия на час. По тази причина не са оставени пешеходни пътеки — те просто не са необходими.
— Вместо да сипеш ругатни, по-добре глътка сома си пийни — избърбори Уинстън Смит, замислено загледан в една кола, в която изгаряше четиричленно семейство. Писъците на обгърнатите от пламъците хора се сливаха в многогласен хор с плътен и внушително звучен тон.
— Нищо ли няма да
— Ние градските хора пет пари за нищо не даваме — поясни мистър Джойбой.
Монтийе се почувствува наблюдавам. Обърна се и погледна нагоре към внушителните сгради, чиито най-горни етажи още не бяха разбудени от белезникавата, бързоподвижна мъгла. Зениците му се разшириха.
— Лъжа е — прошепна той. — Лъжа. Всичко това не съществува, не само в този миг, но и въобще не го е имало, това е просто… — Погледът му откри мълчаливи същества, които го наблюдаваха от натежалото от сиви, купести облаци небе. — Лъжа е! — кресна той. — Лъжа!
Небето над главата му се пропука с трясък, който огласи цялата планета, разтърси я и я срина из основи. Отгоре се изсипа мрак, а след това ослепителна светлина. Сградите изчезнаха, погълнати от пропуканата земя, която се издигна и заогъва в нови форми. Монтийе зърна бегло Кат — тя стоеше сред сриващите се небостъргачи и го гледаше с разширени, недоумяващи очи. Лицето й бе застинало в безизразна маска. Монтийе хукна да бяга. Небето се стовари с цялата си тежест върху Всъде-град.
13
Монтийе сви по друга улица, но катраненочерният мрак продължи да го следва по петите. Вляво и вдясно от него също тичаха хора — той чувствуваше това, без да ги вижда и без да им обръща внимание. Сградите придобиваха нов облик, но той вече не забелязваше това. Кат бе изчезнала, корабът го нямаше вече, всичко бе безкрайно далеч — на хиляди години или цяла вечност от него самия. Монтийе тичаше по смрачаващата се улица със смътно съзнание за хората наоколо, които му сторваха път или зяпаха подире му, почти без да чува отекването на подковани копита по каменната улица, нито пък многобройните гласове и викове. Бягаше съвсем безцелно, воден от мъждукаща искрица разум, запъхтян до изнемога. Връхлетя върху някакъв висок мургав мъж, при сблъсъка с него отхвръкна като топка и се удари в твърд и солиден каменен зид. Ударът му подействува донякъде отрезвително и макар че продължи да тича по криволичещата улица, започна да обръща внимание на къщите и тълпата наоколо.
Той вървеше напред, а времето назад. Къщите придобиха старовремски облик — надвиснали заплашително над стесняващата се уличка, те щяха да рухнат сякаш всеки миг, издадените им напред горни етажи хвърляха сянка, а в сянката пропукваха греди, които не си знаеха годините. Равното улично платно отстъпи място на паваж, на груба настилка от речни камъни и глина, усети се зловонието на застояла вода. Някои от хората станаха по-мрачни, други по-помпозно облечени. Дрехите на едните изглеждаха жалки и парцаливи, на другите блестящи от коприна и скъпоценни камъни. От едната страна сребро, злато и подрънкване на мечове в богато украсени ножници, от друга — груби платове и наметки, увиснали устни и празни погледи. Между грохналите къщи и мраморнобелите дворци отекваха токовете на подковани ботуши. Улицата шептеше и ехтеше от боси нозе, патерици и бастуни със златен обков. От тъмни странични улички долитаха гласове на мъже и жени с угаснали погледи, които влачеха или тикаха каручки и колички и размахваха стоките си във въздуха.
Монтийе си запробива път през тълпата, зашеметен от пъстротата на многобройните ухания, багри и звуци. Спираха го жени, облечени в черно, и деца, чиито лица бяха сякаш само очи.
