Вълка Ларсен отпусна ръката му с презрителна гримаса.
— Женска ръка! Едва ли ще я бива за нещо друго, освен да мие съдове.
— Искам да ме свалите на брега! — твърдо каза Монтийе, тъй като бе успял да се овладее. — Освен това държа да узная къде е моята спътница. Тя е тук, на борда, нали?
— А аз имам съвсем друго предложение, за ваше добро — каза Вълка Ларсен, без да се спира на зададения му въпрос. — Моят щурман ни напусна и сега на кораба ще има редица повишения. Един от моряците ще заеме мястото на щурмана, юнгата ще стане моряк, а вие ще бъдете назначен за юнга и ще подпишете наемните условия за този рейс — двадесет долара на месец и храна. Е, какво ще кажете? И помнете, това е за ваше собствено добро! Ще станете човек. След време ще се научите да стоите на собствените си крака и може би — да походвате с тях.
— Вие сте луд!
— Помислете добре — Вълка Ларсен се извърна да си върви. — Сега трябва да се погрижа онзи нехранимайко да получи подобаващо погребение, но след това можем да продължим разговора. Ако бъдете кратък, защото нямам намерение да пропилея целия си ден с вас.
И с бавна крачка се запъти към моряците, които тъкмо зашиваха трупа в един брезент. Монтийе се почувствува зле — виеше му се свят, повдигаше му се — и залитайки, се добра до перилата, облегна се на тях и се загледа във вечно бушуващото море.
И все пак той се намираше на борда на този кораб. Ами Кат — какво ли бе станало с нея? Положи голямо усилие да се стегне и неуверено заслиза по трапа.
— Видях, че имахте малък разговор с Вълка Ларсен — посрещна го долу недодяланият моряк. — Ще ви дам един полезен съвет — никога не му противоречете. Днес и без това е бесен. Ще ви смлати като нищо, ако не си държите езика зад зъбите.
Монтийе с радост забеляза един разклатен стол и се стовари върху него. Плъзна ръка по пистолета си и си повъзвърна самоувереността.
— Ще видим — измърмори той. Сетне вдигна поглед към моряка. — Има ли една жена тук на борда?
Морякът замислено отхапа края на нещо кафеникаво, което приличаше на разкиснато въже. Челюстите му задъвкаха бавно, но ревностно.
— Има. Извадихме я от морето заедно с вас. Сега е отзад при кърмата, да не я надушат ловците на тюлени, че… — Плю на пода и като обяснение добави: — Не се случва често да виждаме жени.
Монтийе стана от столчето.
— Благодаря — каза той. — Само това исках да разбера.
Морякът вдигна равнодушно рамене.
— След като се видите с жената — каза той, без да спира да дъвче, — съветвам ви да се обадите на готвача. Там е мястото на юнгата.
Монтийе успя да се прокрадне незабелязано покрай Вълка Ларсен и останалите от екипажа, защото те бързаха да претупат погребението на своя щурман. Слезе по една стръмна дървена стълба долу при кърмата, залитайки ужасно, мина по някакъв зловонен коридор и се озова пред заключена врата. Почука на нея с дръжката на пистолета си.
— Кой е?
— Аз съм — Мон. Отвори.
Нещо изтрака в ключалката и вратата се отвори с проскърцване. На прага й стоеше Кат, мокра до кости и разчорлена, но очевидно невредима. Тя погледна Монтийе и се разсмя.
— На какво приличаш, Мон! Какво си правил — да не си се бил с Вълка Ларсен?
— Остави шегите, хич не ми е до смях. — Монтийе се вмъкна през открехнатата врата и я затвори след себе си. — Да не би да намираш всичко това за много забавно?
Кат сви рамене.
— Зависи как човек вижда нещата. — Изгледа го с присвити очи. — Предложиха ли ти вече да те вземат за юнга?
— Да.
— Един съвет: не се съгласявай. Постепенно ще те повишат, но те чакат и много тежки изпитания.
Монтийе не обърна внимание на забележката й. През рамото й забеляза русокосото момиченце, рокличката му беше безупречно изгладена и суха, ослепително бялата му престилка стърчеше колосана. То седеше на една койка, клатеше крачка и тупкаше по пода с шарената си топка. Усмихна се на Монтийе, но не каза нищо.
— Значи, и тя е попаднала тук заедно с нас?
Кат хвърли бегъл поглед към Алиса.
— Не съвсем. Ние попаднахме тук, а тя сама решила да ни последва. — Кат направи малка пауза. Малко ми е трудно да ти обясня, Мон. Алиса и аз се поразговорихме, докато теб те вербуваха за юнга… поприпомнихме си някои стари книги. Или по-скоро легенди.
Монтийе не издържа.
— Ти си полудяла.
— Не възнамерявам да ти обяснявам нищо. Мон-каза Кат. — Трябва сам да се досетиш — ако можеш. Аз подозирах донякъде каква е работата, когато се озовахме при капитан Немо на борда на „Наутилус“ Затова прибягнах до Deus ех machina, залагайки на чудотворното спасение, и когато успях, разбрах… поне отчасти.
Монтийе огледа помещението.
— Все още сме въоръжени. Очевидно цивилизацията на Земята е деградирала до най-примитивна варварщина — този кораб се управлява с ветрила! — затова мисля, че няма да срещнем големи трудности. Най-напред трябва да се махнем оттук, пък после… после ще видим.
Тъй говореше старият, самоуверен Монтийе, възвърнал вяра в собствената си сила и превъзходство, в средствата, с които разполагаше. Доволен от себе си, той се замисли.
Алиса се приближи до него, притиснала топката до гърдите си.
— Не ти ли харесва тук? — попита тя.
Монтийе я изгледа разсеяно.
— Ти не се безпокой — каза той. — Няма да те оставим сама. Стой сега настрана, а аз ще оправя тази каша.
— Аз пък мислех, че ще ти хареса — смотолеви Алиса, сякаш се оправдаваше. Наклони глава на една страна. — Къде възнамеряваш да отидеш?
Монтийе сви рамене.
— В някой град. Местен административен център. Където и да е, но далеч оттук.
Алиса остана видимо смутена. Недоумяващият й поглед зашари между Монтийе и Кат — трудно й беше да осмисли новото понятие. Накрая попита:
— В кой град?
Монтийе отговори сериозно, макар че това му струваше големи усилия:
— Все едно кой. Оставям на теб да решиш.
— Разбирам — каза Алиса. — Нещо като Всъдеград. — Тя огледа замислено помещението.
— Само че се постарай този път да бъде по-весело — добави той, като изкриви устните си в усмивка. И се тръшна на едно грубо дървено столче.
Вратата отново се хлопна. Когато Монтийе вдигна поглед, Алиса вече я нямаше.
Синьозеленикавото море изчезна и на негово място се ширнаха равнини, а равнини се превърнаха в бурни морета, заснежени планински върхове се издигнаха към небето. Крепости и замъци започнаха да никнат от земята като красиви цветя, кули и камбанарии заблестяха в багрено великолепие. Тежки врати се отваряха да пропуснат натруфени ловджии и дами, облечени в бяло, с островърхи шапчици на главите. Звуци на рог отекнаха из новосътворените лесове, в които окъпаната в роса трева изглеждаше като осеяна с диаманти. В долините и край извивките на реките се появиха мрачни градове — комините им бълваха кълба черен дим, тишината попадна в стоманените челюсти на мощни машини и бе безпощадно смляна от
