От различни страни се разнесоха автоматични откоси. Избухнаха още две гранати, едната от които беше хвърлена през разбития прозорец на хола и разруши отсрещната страна. Евън се извърна, за да се прикрие зад стената, и след като отломките се слегнаха, извика:
— Мани! Мани? Къде си? Кажи!
Не последва никакъв отговор, само телефонът издрънча някак неуместно. Стрелбата отвън стана оглушителна, разнасяха се взрив след взрив, куршумите рикошираха в каменната стена, забиваха се в дърветата, цепеха като обезумели въздуха. Кендрик бе оставил Мани на верандата със стъклените врати! Трябваше да отиде при него. На всяка цена. Втурна се през дима и огъня в дневната, прикрил очите и носа си, тъкмо когато през счупените стъкла на прозорците внезапно влетя някаква фигура. Мъжът се претърколи на пода и скочи на крака.
— Ахбияд! — извика Евън и се закова на място.
— Ето те и теб! — изрева палестинецът и се прицели. — Животът ми ще се увенчае със слава! Слава! Велики Аллах, бъди благословен! Дари ме с огромно щастие!
— Нима заради мен правите всичко това? Убивате всички тия хора! Леете толкова кръв! Струва ли си? Наистина ли вашият Аллах иска толкова много смърт?
— Ти ли ми говориш за смърт? — изкрещя терористът. — Азра е мъртъв! Яков е мъртъв! Зая загина от ръката на евреите, скочили от небето над Бекаа! И всички останали… стотици, хиляди мъртви! А сега, Амал Баруди, гениален предателю, аз ще те пратя в ада!
— Още не! — се чу полушепот, полувик откъм свода на верандата.
Думите бяха придружени от два силно отекнали изстрела, които за момент заглушиха стрелбата отвън.
Белокосият Ахбияд се изви назад, покосен от мощното оръжие, което отнесе част от черепа му. Еманюел Уайнграс се свлече на пода с лице и риза, потънали в кръв, притиснал лявото си рамо към вътрешността на свода.
— Мани! — изрева Кендрик, сетне се втурна към стария архитект, приклекна до него и вдигна главата му от твърдия под. — Къде си ранен?
— Къде ли не! — отвърна гърлено, с мъка Уайнграс. — Виж двете момичета! Когато… започна всичко това, хукнаха към прозорците… Опитах се да ги спра. Иди да ги видиш, по дяволите!
Евън погледна двата трупа на верандата. От плъзгащата се врата зад тях бяха останали само рамките с остри, назъбени парчета дебело стъкло. Бомбата в колата си беше свършила работата — от двете момичета бяха останали само парчета кожа и кръв.
— Няма какво да гледам, Мани. Жалко!
— И ти там горе, на скапаното небе, наричаш себе си Бог! — извика Уайнграс и се разплака. — Какво още искаш, мошенико!
Старецът се свлече в безсъзнание.
Стрелбата отвън престана. Кендрик се приготви за най-лошото и измъкна .357-калибровия магнум от ръката на Мани. За момент се запита кой ли му го е дал и тутакси се сети за Джи-Джи Гонзалес. Положи внимателно Уайнграс на пода и се изправи. Влезе предпазливо в разрушената дневна и изведнъж го лъхна миризмата на мокър дим — от противопожарното устройство на тавана пръскаше вода.
Изстрел! Той падна на пода и се заозърта с насочен пистолет.
— Четирима! — извика някой зад счупените прозорци. — Преброих четирима!
— Един влезе вътре! — отвърна високо втори мъж. — Иди да провериш и стреляй по всичко, което се движи! Божичко, не ми се иска да броя нашите! А също така някое от тези копелета да се измъкне живо! Ясно ли е?
— Тъй вярно!
— Той е мъртъв! — извика Евън колкото глас му бе останал. — Но тук има един ранен. Той е жив, ала е тежко ранен и е от нашите.
— Господин конгресмен? Вие ли сте, господин Кендрик?
— Да. Но никога повече не ме наричайте така.
Телефонът пак започна да звъни. Евън се изправи и тръгна уморено към овъгленото чамово бюро, подгизнало от струите вода. Изведнъж зърна сестрата, която му бе спасила живота — заобикаляше колебливо каменния свод на коридора.
— Не идвайте тук. Не излизайте на верандата.
— Чух, че има ранени, сър. Това ми е работата. Телефонът продължаваше да звъни.
— Вижте него. Но не и другите. Да не сте припарили до тях?
— Не съм расла в саксия, господин конгресмен. Изкарах три срока във Виетнам.
— Но те ви бяха приятелки!
— Както и много други — отвърна сестрата безизразно. — Мани ли е ранен?
— Да.
Телефонът продължаваше да звъни.
— След като отговорите, обадете се на доктор Лайънс.
Кендрик вдигна слушалката.
— Ало!
— Евън! Слава Богу! Обажда се Ем Джей! Току-що разбрах от Ейдриън…
— Майната ти.
Кендрик затвори и позвъни на справки.
В първия момент стаята се завъртя пред очите му, а някъде далеч се надигаше огромен тътен и в главата му проблеснаха светкавици.
— Бихте ли повторили, госпожице, да не би да бъркам.
— Разбира се, сър. В Кортез в областта Меса Верде не е регистриран д-р Лайънс. Всъщност в района няма човек с такова име.
— Но той се казваше така! Видях името му върху пропуска, издаден от Държавния департамент.
— Моля?
— Нищо… Нищо! — Евън тръшна слушалката и телефонът веднага зазвъня наново. — Ало!
— Скъпи! Добре ли си?
— Твоят проклет Ем Джей оплеска всичко! Не знам колко души загинаха, а Мани е направен на решето! Бере душа, на всичкото отгоре няма и лекар!
— Обади се на Лайънс.
— Той не съществува… Как разбра за тук?
— Говорих със сестрата. Спомена за някакъв свещеник и скъпи, чуй ме! Преди броени минути разбрахме, че те се придвижват, преоблечени като свещеници! Свързах се с Ем Джей и той не е на себе си. Изпратил е при теб половината Колорадо, всички федерални агенти, които са се заклели да мълчат!
— Току-що му казах да върви на майната си.
— Той не ти е враг, Евън.
— Кой тогава ми е враг, по дяволите?
— Точно това се опитваме да разберем!
— Не си давате много зор.
— А те не си поплюват. Какво мога да ти кажа? Кендрик, мокър от глава до пети от пръскащата вода, погледна сестрата, която оказваше първа помощ на Уайнграс. Очите й бяха пълни със сълзи, тя едвам се държеше, още малко, и щеше да се разкрещи при вида на приятелките си на верандата. Евън рече тихо:
— Кажи ми, че се връщаш при мен. Кажи ми, че всичко ще свърши. Кажи ми, че не полудявам.
— Мога да ти кажа всичко това, но ти трябва да ми вярваш. Жив си и това е всичко, което има значение за мен.
— Ами другите, които не са живи? Ами Мани? Те нямат ли значение?
— Снощи Мани ми каза нещо, което страшно ме впечатли. Говорехме за семейство Хасан, за Сабри и Каши. Каза ми, че всеки от нас ще ги помни и ще тъгува за тях по свой си начин… но за това има време по- късно. На някои може да им прозвучи бездушно, но не и на мен. Той е бил там, където съм била и аз, знам откъде идва. Никой не е забравен, сега обаче трябва да го забравим и да правим каквото се иска от нас.
