Ахмат издиктува на Уайнграс личния си телефонен номер.
— Сигурно е някаква нова централа — вметна Мани.
— Няма централа — поясни младият султан. — Ще бъдеш ли на този телефон?
— Да.
— Ще ти се обадя да уточним подробностите. Ако скоро има пътнически полет, ще се опитам да те кача на него.
— Съжалявам, но това е невъзможно.
— Защо?
— Всичко трябва да остане скрито-покрито. С мен има седем пуяка.
— Седем ли…
— Да. И ако смяташ, че може да има усложнения, например катастрофа, помисли за тези високоинтелигентни птици със синьо и бяло оперение.
Ахмат, султанът на Оман, ахна.
— Мосад — прошепна той.
— Точно така.
— Божичко!
Малкият шестместен реактивен самолет „Рокуел“ летеше на северозапад на височина около тринайсет хиляди метра над Обединените арабски емирства, сетне пое над Персийския залив към емирство Бахрейн, намиращо се на близо хиляда километра. Макдоналд — обезпокоително тих и самоуверен, седеше сам на първия ред от две седалки. Азра и Кендрик седяха заедно на последния ред. Вратата към пилотската кабина беше затворена и по думите на мъжа, който ги посрещна с „откраднатата“ военна кола и ги вкара в самолета през багажното отделение в дъното на летище Маскат, щяла да остане затворена, докато пътниците не напуснат самолета. Никой не биваше да ги вижда. В Мухарак, където бе международното летище на Бахрейн, щеше да ги чака човек, който да ги преведе през граничния контрол.
Евън и Азра бяха уточнили програмата неколкократно и понеже не беше ходил никога в Бахрейн, терористът си водеше бележки — записваше най-вече имената на различни местности. Налагаше се Кендрик и Азра да се разделят, поне за час. Заради Антъни Макдоналд — той бе последният човек, когото ще сметнеш за агент на Махди. Англичанинът вероятно щеше да заведе Евън по-бързо при Махди, ето защо Кендрик смяташе да изостави повелителя на терористите.
— Не забравяй, че избягахме заедно от Джабал Шам. Сигурен съм, че Интерпол, да не говорим за съюзените разузнавателни служби на Европа и Америка, вече са предупредени за нас и имат снимките ни. Не бива да рискуваме да ни видят заедно през деня. След залез слънце рискът е по-малък, но и тогава трябва да си отваряме очите на четири.
— Как ще се предпазим?
— Първо ще купим други дрехи — тези по прилягат на бедняци — вършеха работа в Маскат, но не и тук. Вземи такси за Манама, града от другата страна на провлака, на големия остров, и отседни в хотел „Арадус“ на Уади ел Ад. Във фоайето има магазин за мъжка конфекция. Купи си западняшки костюм и се подстрижи. Пиши!
— Пиша. — Азра започна да пише по-бързо.
— Регистрирай се под името… Сега се сещам, че Ятийм е често срещано име в Бахрейн, но да не рискуваме.
— С името на майка ми — Ишаад?
— В компютрите са вкарани всички данни. Използвай името Фарук — всички го правят. Ще ти се обадя след час-два.
— Какво ще правиш?
— Как какво! — ахна Кендрик. — Ще стоя с този лъжец, англичанина, който твърди, че работел за Махди. Ако е истина и е изгубил връзка, срещата довечера ще бъде уредена лесно. Но, честно казано, не му вярвам. И ако се окажа прав и той е лъжец, трябва да разбера за кого работи.
Азра погледна човека, известен му под името Амал Баруди, и промълви:
— Живееш в свят, по-сложен от моя. Ние познаваме враговете си, прицелваме се в тях и стреляме, защото иначе ще ни убият те. Мен ако питаш, ти не си сигурен и в разгара на престрелката първо ще се замислиш кой всъщност ти е враг.
— Ако някога си прониквал сред противника, ще си имаш едно наум за предателите. Винаги трябва да се вземат предпазни мерки.
— Да се промъкнеш сред врага не е особено трудно, след като всички се обличаме и говорим еднакво. Това е въпрос на поведение, просто се държим като врага. А колкото до предателите, в Маскат се провалихме, ти ни даде урок.
— Аз ли?
— Снимките, Баруди.
— А, да. Забравих. Мислите ми са другаде.
„Вярно е, но не бива да го повтарям“, помисли си Кендрик. Младият терорист го гледаше заинтригувано, Евън трябваше да разсее всички съмнения. И то бързо!
— Понеже стана дума за снимките, сестра ти трябва да докаже, че се е отървала от предателите. Предлагам да направите нови снимки. На трупове пред разбития фотоапарат и записани на магнетофон изявления — изповеди, които да бъдат разпространени.
— Зая си знае работата. Тя е най-силната, най-преданата сред нас. Няма да миряса, докато не провери всяка стая и не претърси всички наши съратници. Един по един.
— Думи, поете! — напомни му Евън с дрезгав глас. — Май не разбираш. Това, което се случи в Маскат, което допуснахте от нехайство, може да попречи на всичките ни акции. Ако се разчуе и виновникът не бъде наказан, какви ли не агенти ще се опитат да се внедрят сред нас и да направят колкото си искат магнетофонни записи и снимки!
— Да де — кимна Азра, за да прекъсне критиката. — Сестра ми ще се погрижи за всичко. Май не беше съвсем убедена, докато не разбра какво си направил за нас в Джабал Шам и не чу разговора ти по телефона. Тя ще стори необходимото. Повярвай ми.
— Това да се чува! А сега почивай, сърдити поете. Предстоят ни тежък следобед и вечер.
Кендрик се облегна, сякаш за да подремне, но продължи да гледа с притворени очи тила на голямата оплешивяваща глава на Макдоналд, който седеше на първия ред. Имаше куп неща, които трябваше да обмисли — досега все не му стигаше време да ги анализира, дори да се опита да го направи. Но над всичко стоеше Махди! Махди, обсадил и обрекъл на глад Хартум и Джордж Гордън в средата на деветнайсети век, а един друг Махди — от плът и кръв, който сееше терор сто години по-късно в Бахрейн. Веригата, водеща към това чудовище, бе сложна — бе законспирирана, професионално замаскирана, но безусловно съществуваше. Евън се беше натъкнал на едно разклонение, на едно пипало, ала то беше част от тялото. Убиецът до него щеше да го заведе до главния двигател, точно както всеки кабел в една сграда неизменно води до централния източник на енергия. „Трябва да говориш по телефона с петима души, които на свой ред се обаждат на други десетима в Бахрейн, чиито номера ги няма в указателите и само един от тях може да се свърже с Махди“, му бе казала Зая Ятийм, а тя знаеше какво говори. Петдесет обаждания, петдесет телефонни номера — и само един от тези петдесет непознати мъже и жени знаеше къде е Махди, кой е той!
Беше създал извънредни обстоятелства точно както го бе учил Мани Уайнграс — има ли си работа с клиенти, които не се погаждат, на всяка цена да измисля нещо. „Казваш на първия тъпанар, че до сряда трябва да ти даде отговор, или ще се преместим в Риад. Казваш на втория палячо, че ще чакаме най-много до четвъртък, защото имаме страхотно предложение от Абу Даби.“
Сега не беше същото, разбира се, но похватът не бе много по-различен. Ръководителите на терористите в посолството в Маскат бяха убедени, че има извънредни обстоятелства, след като техният благодетел — Махди, е наредил Амал Баруди от Източен Берлин да заведе някой от тях в Бахрейн. Съответно хората на Махди научиха от телевизията, че има „спешно съобщение“ и че те трябва незабавно да дадат отговор. Извънредни обстоятелства!
„Мани, добре ли постъпих? Трябва да го открия, да се преборя с него, да го убия заради това, което ни причини!“
