тях и ги предупредих, че ако някой започне да ме преследва, ще съобщя публично онова, което знам за Карара. Така грижливо изгражданият, старателно пазен и почитан образ на консерватора-мъченик ще рухне. Консерваторите в Бразилия не биха понесли това.
— Кажете ми името.
— Да, един момент — Тенисън го написа на един лист. — Ще можете да получите потвърждение, ако му се обадите. Достатъчно е само да споменете името ми и това на Карара.
— Може би ще го направя.
— Настоявам да му се обадите — каза Тенисън. — Той ще потвърди думите ми.
Двамата стояха само на няколко стъпки един от друг.
— Някога, при злополука в лондонското метро — продължи Ноъл, — загинал един журналист от „Гардиън“. Точно този, който е подписал документите за назначаването ви. Той е провел събеседването с вас и само той можел да отговори как и защо сте заели поста си.
Погледът на Тенисън отново стана студен.
— Това беше шок, който никога няма да преодолея напълно. Какъв е въпросът ви?
— Само преди няколко дни в Ню Йорк е станала друга пътна злополука, при която също са загинали невинни хора. Мишената е бил един мой близък.
— Питам ви отново: какво целите, Холкрофт?
— Нямате ли чувството, че между двата случая има известна прилика? MI5 не знаят за катастрофата в Ню Йорк, но имат някои предположения за тази в лондонското метро. Като ги сравнявам, откривам доста обезпокоителна връзка между тях. Какво знаете за катастрофата преди пет години в Лондон?
Тенисън видимо се стегна.
— Внимавайте — изглеждаше възмутен. — Британското разузнаване е отишло твърде далеч. Какво искате от мен? Докъде ще стигнете в желанието си да ме дискредитирате?
— Стига глупости! — прекъсна го Ноъл. — Какво е станало в метрото?
— Аз също бях там! — Тенисън дръпна грубо яката на ризата си и я разкъса. Отдолу се показа белег, който започваше от шията и стигаше до гърдите му. — Нищо не знам за катастрофата в Ню Йорк, но това, което се случи на „Чаринг Крос“ преди пет години, така се е запечатало в съзнанието ми, че ще го помня до края на живота си! Този белег ми остана, за да ми напомня непрекъснато за злополуката — четиридесет и седем шева от шията до гръдния кош. Тогава, преди пет години в Лондон, имах чувството, че главата ми ще се откъсне от тялото. А този човек, за когото говорите с намеци, беше най-добрият ми приятел в Англия! Той ми помогна да измъкна семейството си от Бразилия. Ако някой го е убил нарочно, той е можел да убие и мен, защото бяхме заедно!
— Не знаех… Агентите не ми казаха, че и вие сте били в метрото. Може би и те не са знаели.
— Бих ги посъветвал да проверят. В болничната архива трябва да са останали някакви доказателства. Сигурно няма да е трудно да се открият. Съжалявам, не биваше да се сърдя на вас. Агентите са готови да използват всякакви факти, за да докажат хипотезите си.
— Може би те наистина не са знаели.
— Не е изключено. Пострадалите от катастрофата бяха много и ги откараха в различни клиники в Лондон. В бързината може и да не са записали имената на всички. Но вероятността да намерят моето име е голяма, тъй като останах няколко дни в болницата — Тенисън внезапно млъкна. — Казахте, че ваш близък е бил убит в Ню Йорк преди няколко дни. Какво се е случило?
Ноъл му разказа как Ричард Холкрофт е бил блъснат на улицата и каква бе теорията на Дейвид Майлс за инцидента. Нямаше защо да премълчава нещо пред човек, за когото си бе съставил напълно погрешно мнение.
Той споделяше заключението, до което Тенисън бе стигнал.
Според мен онази страхлива свиня се е продала на трети човек.
Кой е той?
Бих дал всичко, за да го разбера…
Някой друг.
Мъж с черно кожено яке, който се бе държал предизвикателно в тъмна уличка в Берлин. Той не се бе изплашил пред лицето на смъртта… дори бе предпочел да го застрелят, отколкото да признае кой е и от кои е. Организация, чиито членове бяха по-силни и по-информирани от тези на „Рахе“ или „Одесса“.
Някой друг.
Ноъл започна разказа си и веднага почувства облекчение, че ще може да каже всичко на Тенисън. Начинът, по който другият го слушаше, го предразположи към откровеност. Сивите обсипани с точици очи бяха приковани върху него и показваха пълно съсредоточаване. Когато най-после свърши, Ноъл бе изтощен.
— Това е всичко, което знам.
Тенисън кимна.
— Най-после се срещнахме. Трябваше да изкажем един на друг съмненията си. Всеки смяташе, че другият е негов враг. Грешили сме. А сега ни чака много работа.
— Откога знаете за Женева? — попита Ноъл. — Гретхен спомена, че сте й казали за някакъв мъж, който щял да дойде един ден и да й говори за странно споразумение.
— Още от дете. Майка ми беше казала, че някаква огромна сума била предназначена за осъществяването на важна цел — да се поправи злото, извършено уж в името на Германия. Знаех само това, без никакви подробности.
— Значи не познавате Ерих Кеслер.
— Чувал съм името, когато бях още юноша.
— Ще го харесате.
— Да, сигурно, както ми го описахте. Казахте, че брат му също ще се появи в Женева. Това позволено ли е?
— Да. Обещах да му се обадя в Берлин, за да му съобщя датите.
— Защо не изчакате до утре или вдругиден? Можете да му позвъните от Сен Тропе.
— Заради Бомънт ли?
— Да, Бомънт — повтори Тенисън и лицето му видимо се стегна. — Мисля, че трябва да се срещнем с тази лъжлива свиня. Той има да ни съобщи интересни неща. Например кой е новият му шеф? Кой го е изпратил на женевската гара? Кой му е платил или го е изнудил да ви проследи до Ню Йорк и после до Рио де Жанейро? Когато научим това, ще знаем достатъчно за мъжа с черното кожено яке.
Някой друг.
Ноъл погледна часовника си. Бе почти шест — с Тенисън бяха разговаряли повече от два часа, а имаха да си кажат още много неща.
— Искате ли да вечеряте с мен и сестра ви? — попита той.
Тенисън се усмихна.
— Ще поговорим пак, когато тръгнем на юг. Трябва да проведа няколко разговора и да изпратя репортажа си. Не бива да забравям, че съм журналист. Къде сте отседнали?
— В „Жорж V“. Под името Фреска.
— Ще ви се обадя по-късно тази вечер. — Тенисън му подаде ръка. — До утре.
— До утре.
— Между другото, ако моята братска благословия означава нещо за вас, имате я.
Йохан фон Тиболт стоеше на терасата, облегнат на парапета. Бе хладно и полека се спускаше мрак. Той видя как Холкрофт излезе на улицата и тръгна по тротоара на изток.
Всичко бе минало гладко. Изкусно измислените и логично подредени лъжи бяха прозвучали убедително на фона на гневните изблици на засегнато честолюбие, последвани от внезапна откровеност. Един старец в Рио щеше да бъде обезпокоен от телефонно обаждане, но той знаеше какво да говори. В архива на една лондонска болница щеше да бъде внесено медицинско свидетелство, съвпадащо с датата на трагичния инцидент в метрото на гара „Чаринг Крос“ преди пет години. И ако всичко вървеше по план, вечерните вестници щяха да съобщят за друго нещастие. Изчезването на морски офицер и жена му, излезли с малка лодка край Средиземноморския бряг.
