Пътят към Омаха

нищо общо с облеклото. Последното нещо, което му беше необходимо е дръзки актьори-командоси да се разхождат като на парад из фоайето на хотела! Особено в ролята на шестима въодушевени изпълнители, които вярват, че са на прага на големия успех. — Знаете ли какво ще направим? — продължи Ястреба — в минутата, в която влезем в стаите, ще изпратим всичко в хотелската пералня.

— Колко време ще отнеме? — попита Херцогът.

— Ами, всъщност това няма голямо значение — отвърна Мак, — поне не за тази вечер, а може би и за утрешния ден.

— Какво? — каза Марлон.

— Хей, я стига! — добави Силвестър.

— Не съм виждал Уест Фортис от години! — прекъсна ги Дъстин.

— Съжалявам, джентълмени — намеси се Ястреба, — боя се, че не съм бил достатъчно ясен по отношение на този бивак. Просто съм си помислил, че се разбира от само себе си.

— Какво се разбира? — заговори настойчиво и не много любезно Слай. — Говорите като някой импресарио.

— Вашите предстоящи срещи изискват… най-строга секретност. Независимо от това, че вашият прекрасен командир, генерал Броукмайкъл, е решил да се пребори заради вас с тези хора от Холивуд, вие сте все още в армията и всичко би могло да иде на кино, дори ако се разчуе и само една дума. Ето защо сте длъжни да останете в лагера, докато той не издаде друга заповед.

— Ние ще му се обадим — заяви Марлон.

— Това е изключено… Искам да кажа, че всички комуникации са със статут „черна завеса“.

— Това е за спешни случаи — каза Дъстин.

— Точно за това говорим в момента. Онези смрадливи политици, които се опитаха да ни противопоставят един на друг, са изпълзели навън, за да провалят вашия филм и вашите кариери. Те искат всичко това за себе си.

— Мръсни копелета — възкликна Херцогът. — Не отричам, че много от тях са артисти, но цялата им подлост се вижда с просто око.

— Трябва да се съгласите, че в това има техника — каза сър Лари — но тя е Павловска и съвсем старомодна, всъщност.

— Точно така — потвърди Тели. — Завален говор, автоматизирани изражения и извити вежди, когато си забравят репликите — кога ли най-после ще се събуди този народ?

— Е, те се опитват да играят, но не са актьори! — обобщи Херцогът. — И проклет да съм, ако отмъкнат тази работа изпод нашите носове!… Ще останем в лагера и ще правим каквото пожелаете, генерале!

* * *

Макензи Хоукинс, спретнат, но съвсем не представителен в сивия си костюм, очила с метална рамка, червеникава перука и леко прегърбени рамене, премина през постланото с килим, пренаселено фоайе на „Уолдорф“, търсейки телефон. Минаваше един следобед, актьорите-бойци от „Самоубийствената шесторка“ бяха сигурно залостени в съседни апартаменти на дванадесетия етаж. Пощадени от нездравословната храна на Деси-Две, освежени от далеч по-доброто ядене на хотела и здравия сън без паяци по стените, всички членове на групата се чувстваха напълно възстановени и в превъзходно настроение.

Мъжете го бяха уверили, че са много уморени от битките и че ще останат в апартаментите си и няма да се обаждат по телефона, независимо колко се изкушават да го направят. Докато те се настаняваха, Ястреба беше извадил оригиналната касетка от форт Бенинг, беше презаписал целия разговор с Броуки Две, беше дал дубликата на Пади Лафърти и го беше инструктирал да го отнесе в Суомпскът. Сега, когато се беше натоварил едновременно с няколко дини под мишницата, трябваше да проведе и няколко разговора, които да не могат да бъдат проследени — първия с Малкия Джоузеф в Бостън; втория с един пенсиониран префърцунен адмирал, който си беше продал душата, за да работи за Държавния департамент и който също така дължеше на Мак една услуга, задето му беше спасил задника в една бойна лодка в корейския залив Уонсан; и най-накрая с една от най-скъпите си стари приятелки, първата от четирите му прекрасни съпруги, Джини, в Бевърли Хилс, Калифорния. Той натисна нулата, въведе номера на кредитната си карта и започна да избира.

— Малки Джоузеф, генералът е на телефона.

— Ей, тъпако, защо се забави толкова много? Големият човек иска да говори с теб, но не иска да ти се обажда в онова място, защото не знае кой е там!

— Това напълно пасва в стратегията ми, Малки Джоузеф. — Ястреба погледна номера на обществения телефон. — Можеш ли да се свържеш с него?

— Да, Той всеки половин час минава покрай един телефон на Колинс авеню в Маями Бийч. Това означава още десет минути.

— Мога ли да му се обадя направо?

— В никакъв случай, тъпако. Той ще ти се обади, а не обратното. Такава е заповедта.

— Добре, кажи му да ми се обади на този номер в Ню Йорк, но ми дай двадесет минути. — Мак му каза номера на телефона в „Уолдорф“ и затвори. След това бръкна в джоба си и извади малък бележник; прелисти страниците, докато намери тази, която му трябваше. Отново повтори процедурата с кредитната карта. — Здрасти, Ангъс, как е бизонът от Южнокорейските пампаси, който съвсем случайно вдигна във въздуха нашите заровени в пясъка радиостанции в Уонсан?

— Кой си ти, по дяволите? — отвърна дрезгавият глас на бившия адмирал, който беше вече на три мартинита.

— Познай, франк.

— Ястреб, ти ли си?

— А кой друг, моряко?

— Много добре знаеш, че тъпото ми разузнаване ме подведе…

— Или ти не беше прочел правилно цифрите.

— Престани, Ястреб! Откъде можех да знам, по дяволите, че и ти си бил там? Няколко мили по-наляво или по-надясно, кого го е грижа?

— Моя задник го беше грижа, франк, както и моят екип. Ние бяхме далеч зад линиите.

— Това е минало. Аз съм пенсионер!

— Но ти си консултант, франк, голям и уважаван експерт в Държавния департамент по военните въпроси в Далечния изток. Всичките тези партита, добавките към заплатата, частните самолети, отпуските, любезността на партньорите.

— Аз съм си ги заслужил, напълно!

— Ако не броим това, че не различаваш едно крайбрежие от друго — плюс-минус няколко мили. Те това е експерт!

— Ястреб, ваденето на стари кирливи ризи няма да донесе добро нито на теб, нито на мен. Исусе, видях по телевизията, че са ти дали онази голяма шведска награда, така че, какво искаш от мен? Просто си докарвам някой и друг долар и се грижа за градината си — имам артрит и какво ли не. Е, какво?

— Работиш за Департамента, значи.

— Работя и им помагам със своя опит.

— Тогава ще им помогнеш и с нещо допълнително, франк, или в противен случай Воинът на столетието ще надуе свирката си срещу един от най-големите слепци на армията в Корея — Ястреба уточни в подробности условията си.

Разговорът с Бевърли Хилс започна малко сковано:

— Госпожа Грийнбърг, ако обичате.

— В тази резиденция няма никаква госпожа Грийнбърг — каза студен мъжки глас от Калифорния.

— Сигурно съм избрал погрешен номер…

— Не, просто употребихте погрешно име, сър. Госпожа Грийнбърг си отиде преди повече от година.