Пътят към Омаха

— Тя е щастлива, Мадж.

— Знам, Мак. Това е твоят гений.

— Аз не съм гений — освен, може би, в определени военни ситуации.

— Не се опитвай да пробутваш тия приказки на четири момичета, които не виждаха къде могат да отидат, докато не се появи ти.

— Аз съм в „Уолдорф“ — каза внезапно Хоукинс, като избърса сълзата, напираща в окото му, ужасен от слабостта си. — Кажи на куриера ти да отиде направо в Апартамент Дванадесет А, той е на името на Девъро, в случай, че го спрат и му задават въпроси.

— Девъро ли? Сам Девъро? Онова хубаво сладко момченце!

— Стой мирна, Миджи. Той значително се е състарил и вече има жена и четири деца.

— Кучи син, това е трагедия! — извика третата бивша жена на Макензи Хоукинс.

Глава 26

Денят в Суомпскът течеше мъчително бавно и скучно, а липсата на активност караше тримата адвокати да звънят непрекъснато в канторите си с надеждата, че някой се нуждае от помощ, съвет, оценка… каквото и да е. За нещастие лятото беше в разгара си и изглежда никой не се нуждае от нищо, освен от откъслечна информация по несъществени проблеми. Скуката, примесена с раздразнение от неизвестността за последните действия на Ястреба, доведе до натрупване на напрежение, особено между Сам и Дженифър. Ред започна да преповтаря на глас цялата ненормална ситуация от начало до край.

— Защо изобщо се набъркахте в живота ми ти и твоята умствена пародия на генерал?

— Ей, я задръж малко, не аз се набърках в твоя живот, ти взе такси до моята къща!

— Нямах избор…

— Разбира се, че не си имала. Шофьорът на таксито измъкна пистолет и ти каза, че точно там трябва да отидеш…

— Трябваше да открия Хоукинс.

— Ако си спомням правилно, а аз си спомням, Чарли Залез пръв го намери. И вместо да му каже „Не, не можеш да си играеш в пясъчника на племето“, той му е казал „Разбира се, че можеш, старче, хайде да си направим пясъчен замък“.

— Не те слушам изобщо… ти си надъхан.

— Да, сигурно съм такъв, когато става въпрос за полуинтелигентни лицемерни оправдания.

— Аз отивам да плувам…

— Не може.

— Майка и Аарон изявиха желание и нашите телохранители казаха, че не могат да ги пуснат сами.

— Това е много мило.

— Предполагам, че няма да им платят, ако хората се удавят.

— И защо да не се присъединя към тях?

— Защото колосът на правото в Бостън, Аарон Пинкъс каза, че трябва да четеш и препрочиташ декларацията на Мак, докато можеш да цитираш от нея. Възможно е да бъдеш призована от Съда в качеството си на amicus curiae73.

— Чела съм я и съм я препрочитала и няма пасаж, който не бих могла да цитирам.

— И какво мислиш?

— Блестяща е… отвратително блестяща и я мразя!

— Точно същата беше и моята първа реакция. Той няма право да съставя такива блестящи декларации… А вярна ли е?

— Знаеш ли, може и да е точно така.

— Хайде да поплуваме и двамата — каза Сам.

— Съжалявам, че избухнах…

— „Избухването от време на време охлажда вулкана.“ Това е стара индианска пословица — на навахите, мисля.

— Адвокат с раздвоен език и конска опашка вместо мозък — каза Дженифър Редуинг и се разсмя тихо. — В равнинните земи на навахите няма кьорава планина, а камо ли вулкан.

— Ти никога не си виждала навахски боец, който за малко да се подмокри, когато жена му му е посинила окото, задето е давал нишани на красавицата от съседната шатра.

— Ти си непоправим. Хайде да си вземем банските.

— Разреши ми да те придружа до кабината — е, може и да не е като в арабски хамам, но става.

— Искам да ти кажа една истинска индианска поговорка. Уанхогагог манхогагог — а звучи така на английски: „Ти ще ловиш риба от твоята страна, аз ще ловя от моята и никой няма да лови по средата“.

— Колко загадъчно, да не кажа викторианско. Въобще не е смешно.

Вратата на кухнята се отвори с трясък и се появиха Деси-Едно и Две, и двамата очевидно много забързани. — Къде е големият черен Сайръс? — попита Деси-Едно — Ние трябва да тръгваме.

— Къде ще тръгвате? Защо?

— Към Бостън, господин Сам — отвърна Д-Две — Получихме заповед от хенерала!

— Вие сте говорили с генерала? — каза Редуинг. — Не чух телефона да звъни.

— Нямаше никакъв telefono звън — каза Д-Едно — Ние се обаждаме всеки час в хотела, за да се консултираме с Хосе Посито. Той ни каза к’во да правим.

— За какво отивате в Бостън? — попита Девъро.

— Да вземем оня лудия актьор, господин майор Сутън и да го откараме до летището. Великият генерал е говорил с него и той ни очаква.

— Какво става тук? — попита Дженифър.

— Не съм убеден, че трябва да питаш — каза предпазливо Сам.

— Трябва да бързаме — каза Деси-Едно. — Майор Сутън каза, че трябвало да спре в няк’ъв голям магазин за correcto „оборудване“, което аз мисля, че не е за автомобил… Къде е полковник Сайръс?

— На плажа — отговори озадаченият Девъро.

— Ти изкарай колата, Д-Две — нареди Д-Едно, — а аз ще кажа на полковника и ще се срещнем в гаража. Pronto!

— Si, amigo!

Адютантите се втурнаха, единият към плажа през верандата, а другия през антрето към гаража в дъното на алеята. Сам се обърна към Джени. — Не споменах ли нещо за „Прокобата на Девъро“?

— Защо ни държи на тъмно?

— Това е идиотската част от идиотската му стратегия.

— Какво?

— Не ти казва нищо, докато не затъне дотолкова, че положението да стане неспасяемо. Нищо не можеш да направиш.

— О, та това е прекрасно! — възкликна Дженифър — Представи си, че се намокри до уши?

— Той е убеден, че това е невъзможно. — А ти?

— Ако се абстрахираш от началото, което е винаги погрешно, списъкът на успехите му не е малък.

— Това не е добре!

— фактически, това е страхотно, да го вземат дяволите.

— Защо ми се струва, че не съм много убедена?

— Защото това „да го вземат дяволите“ означава, че той е способен да те докара до ръба на забравата и един прекрасен ден, когато направи последната стъпка, всички ние ще се затъркаляме надолу с гръм и