Пътят към Омаха

трясък.

— Той ще накара господин Сътън да се представи за него, нали?

— Вероятно, вече го е виждал в действие.

— Чудя се къде ще го представя.

— Недей дори и да мислиш за това. По-лесно е.

* * *

Джони Телешкия нос, ослепителен в чисто новите си ботуши и куртка от еленова кожа, се загледа с отчаяние към дъждовната завеса зад прозореца на фургона-вигвам „Добре дошли при уопотамите“. Това беше голяма шарена постройка с формата на покрит вагон, чиито четири стени бяха оформени като живописен вигвам и нагоре се издигаше конусовиден покрив от изкуствени кожи. Когато вождът Гърмяща глава измисли оформлението на тази импозантна постройка и докара дърводелци от Омаха, за да я построят, обитателите на резервата го бяха изгледали с учудване. Орлов взор от Съвета на старейшините беше попитал Телешкия нос:

— Какво прави сега този лунатик? Какво ще бъде това пък сега?

— Той казва, че то ще синтезира двата образа, с които най-много се асоциира Дивия Запад. Покрит вагон на пионери и символична шатра, от която са излизали първобитните племена, за да ги изколят.

— Той не е добре с мозъка. Кажи му, че ще трябва да вземем под наем няколко верижни трактора, сенокосачки, минимум десет мустанга и поне една дузина общи работници.

— За какво са ни?

— Той иска от нас да почистим северната поляна и да организираме „празници на ездата“.

— Какво?

— Ако ще яздим насам-натам покрай наредени в кръг вагони, по-добре да научим някои от младежите да яздят, а малкото ни кранти няма да могат да преминат и от единия край на поляната до другия.

— О’кей, но за какво са ти общите работници?

— Ние може и да сме първобитни, Телешки нос, но като цяло сме „Благородни първобитни“. Ние не вършим такава черна работа. И също така не поставяме прозорци.

Това беше преди един месец, а сега, в този подгизнал следобед не се мяркаха никакви туристи, които да купуват сувенирите, изработени в Тайван. Джони Телешки нос се надигна от табуретката пред прозореца на приемната, мина през облепения с кожи тесен вход към удобния си апартамент и отиде до телевизора. Пусна го, превключи на някаква игра с топка по един от кабелните канали и се разположи във въртящия се стол, за да се наслади на късния следобед. Обаче удоволствието му бе най-злостно прекъснато от звъненето на телефона — червения телефон. Гърмящата глава!

— Ето ме, Вожде! — извика Джони, грабвайки телефона от изящната масичка, марка „Адолфо“.

— План А-едно. Изпълнявай.

— Майтапиш се, сигурно се майтапиш!

— Един генерал не се „майтапи“, когато надвисне заплаха от нападение. Код Ярко зелено! Предупредил съм за самолет на летището и автобусните компании в Омаха и Вашингтон. Всичко е в пълна готовност. Ще тръгнете призори, така че разпространи съобщението. Цялото снаряжение трябва да е опаковано и проверено до двадесет и два нула, нула. Ще се атакува без ограничения по целия вашингтонски контингент. Това е заповед, войнико. И не искам никакви червенокожи с червени очи в бригадата ми. Ще маршируваме!

— Сигурен ли си, че не искаш да си помислиш по този въпрос още една-две седмици, генерале?

— Току-що получи заповедите си, сержант. Бързото им изпълнение е от решаващо значение!

— Точно това малко бе безпокои, големи приятелю.

* * *

Залезът дойде и си отиде, а масивната, вдъхваща страхопочитание статуя на Линкълн беше осветена от множество прожектори, докато притихналите, хипнотизирани туристи си махаха един на друг и се викаха, за да погледнат този шедьовър от различни страни. Като странно изключение се открояваше един мъж с необичайна външност, който изглежда беше зает с нещо много потайно, намиращо се в тревата под краката му. Той вървеше по права линия от стъпалата на Мемориала, обиждайки под нос туристите, с които се сблъскваше и от време на време забиваше лакти в стомасите и камерите на нападащите го натрапници, а след това наместваше червената перука, която непрекъснато се свличаше над ушите и врата му.

Винсънт Манджекавало не случайно се беше родил и отраснал в Бруклинския Mondo Italiano74. Той добре знаеше кога е за предпочитане да пристигне на една „среща“ доста преди уговорения час, защото в определени случаи думата „среща“ можеше да означава и труп, окачен на месарската кука в някоя кланица. Проблемът, който измъчваше Вини Бам-Бам, се криеше в множественото число на думата „крачки“ — какво означаваше това крачка, по дяволите? Дали беше фут, ярд, ярд и половина или нещо средно?

И освен това, как можеше да брои точно, вървейки през тълпите нощно време? Щом наближеше шестдесет и три се блъскаше в някакви палячовци, перуката се свличаше върху очите му, объркваше „крачките“ му и той забравяше до къде е стигнал. И пак на стълбите и отначало! Мамка му! На шестия опит той най-накрая стигна до едно огромно дърво с медна табелка върху ствола, на която беше написана датата, когато е било засадено от някакъв президент през някоя си година и всякакви глупости, които не интересуваха никого, но около проклетото дърво имаше кръгла скамейка и в това вече имаше някакъв смисъл. Той можеше да седне на нея и лудият генерал, с когото трябваше да се срещне и да обмени информация, сигурно нямаше да види лицето му.

Естествено, Винсънт реши да се отдалечи от дървото и да почака в сянката на едно друго дърво — Бог знае на колко въшливи крачки разстояние от първото. Но той знаеше за какво да гледа, висок дърт палячо, обикалящ около това дърво с табелката и сигурно с пера на главата.

* * *

Наблюдавайки възпълната фигура, кръжаща около мястото на рандевуто, униформеният генерал Етълред Броукмайкъл изпадна в почуда! Никога не беше обичал Макензи Хоукинс; фактически, беше точно обратното, защото Мак беше един от приятелите на презрения Хезълтайн, но винаги се беше възхищавал от способностите на стария воин. В този момент обаче той постави под въпрос всичките тези години на мълчаливо възхищение. Това, което току-що видя, беше абсурдно поведение за един разузнавач — абсурдно поведение ли, ха, та то беше пълен фарс! Хоукинс очевидно беше купил или взел назаем сако, предназначено за някой набит мъж, беше го натъпкал с подплънки, а за да прикрие естествения си ръст вървеше, или по-точно се тътреше, с тромава походка на човекоподобна маймуна през тълпите пред Мемориала на Линкълн. Това беше гледка, от която на създателя на „Самоубийствената шесторка“ му се повдигаше! И не можеше и дума да става, че Броуки Втори се е припознал, защото Ястреба пак си беше сложил загубената червена перука. Само че тук, в топлата и влажна вашингтонска нощ, тя непрекъснато се свличаше върху очите му. Той очевидно никога не беше чувал за течно лепило, което би трябвало да е познато на всеки почитател на театъра. Той ше му говори за аматьорвил, Макензи Хоукинс, новобранец такъв!

А перуката на Броуки, която по някаква случайност беше само леко червена — кестенява всъщност — се държеше на мястото си от лепенки с цвета на кожата. „Бъдещето принадлежи на професионализма“ — помисли си Броукмайкъл и реши да изненада Ястреба, който се беше оттеглил в наблюдателна позиция под един огромен кичест клен на около десет метра от мястото на срещата. Броуки беше много доволен, Мак го беше направил на гъз в Бенинг и сега щеше да му го върне тъпкано.

Той направи широка окръжност, като използваше за прикритие тълпата около Мемориала. От време на време минаваше покрай униформен военен, който моментално козируваше. Докато приближаваше кленовото дърво откъм западния фланг, това непрекъснато козируване накара Броуки отново да се почуди