Пътят към Омаха

нагръдник. Имаше си черен костюм за погребения на официални лица, а вдъхновяващата червена перука завърши образа му.

Сега, докато крачеше сред тълпата пред Мемориала на Линкълн, думите на адмирала кънтяха в ушите му.

— Господин Секретар, бях помолен от един стар мой боен другар отпреди много години да ви предам едно съобщение, което би довело до разрешаване на най-належащия ви проблем — криза, по този начин го описа той.

— За какво говорите? Държавният департамент всекидневно се занимава с разрешаването на множество кризи, а понеже моето време е най-ценното във Вашингтон, ще ви помоля да се доуточните.

— Боя се, че не мога да се доуточня. Моят стар другар ми даде да разбера достатъчно ясно, че въпросът изобщо не подлежи на изясняване пред мен.

— Това не ми говори нищо. Бъди по-ясен, моряко.

— Той каза, че имало нещо общо с група истински американци — каквото и да означава това — и определени военни инстанции, каквито и да са те.

— О, Боже мой, какво още каза той?

— Беше възможно най-потаен, но каза, че съществувало разрешение, което би могло да намаже ските ви с восък.

— Какво би могло да намаже?

— Ските ви… Честно казано, господин Секретар, аз не си падам по зимните спортове, но разсъждавайки като военен, предполагам, че тази парола на военен език означава, че можете да стигнете до крайната си цел далеч по-бързо, като се срещнете с него във възможно най-скоро време, което е в общи линии и самото послание.

— Какво е името му, адмирале?

— Ако ви го разкрия, би означавало да се забъркам в ситуация, с която нямам нищо общо. Аз съм просто свръзка, господин Секретар, и нищо повече. Той можеше да избере който и да е друг от половин дузина бивши военни и ми се ще да го беше направил.

— А аз бих могъл да поставя под въпрос голям процент от внушителните ви сметки за представителни разходи и необходимостта от тези приятни пътешествия, които предприемате с дипломатически самолет! Как ти се харесва това, моряко?

— Аз просто ви предавам съобщение, господин Секретар, не участвам в играта!

— Не участваш, а? Това го казваш ти, но защо трябва да ти вярвам? Може би и ти си част от този злостен, злокобен заговор.

— Какъв заговор, за Бога?

— А, това ти харесва, така ли? Много ще се зарадваш, ако издам каква е цялата тая отвратителна каша, за да можеш да напишеш някоя книга като всичките тия добри и всеотдайни слуги на обществото, които са били обвинени съвсем несправедливо, че вършат това, което вършат всички тук и което не е нищо друго, освен да дават вътрешна информация на борсовите агенти от момента, в който са стъпили тук.

— Въобще не разбирам за какво говорите, дявол да го вземе!

— Името, моряко, името!

— Да, да можете вие да напишете книга и да сложите и мен в нея? Няма начин!

— Добре тогава, щом ми загуби толкова от скъпоценното време, можеш да ми предадеш и останалата част от смрадливото си съобщение. Къде и кога си въобразява, че ще се срещна с него това безименно чудовище? — Адмиралът му каза. — Добре, чудесно! Вече забравих какво ми каза. А сега се разкарай, моряко, и изобщо не ми се обаждай повече, освен ако нямаш намерение да ми кажеш, че си решил да си подадеш оставката като експерт!

— Недейте така, господин Секретар, аз не искам неприятности, кълна се в Божието име!… Вижте, ще говоря с приятеля на Президента, Субагало и той ще ви каже…

— С Арнолд? Не, недей да говориш с Арнолд, изобщо недей да говориш с Арнолд! Той ще те постави в списък, той ще те сложи в списък, списък ужасен, недопустим списък! Край и изключвам, моряко, или не знам как го казвахте там, тъпи военни такива!

Беше заблудил много добре тази ужасна пиявица, замисли се дълбоко Пийс, усмихвайки се сладко на една дебело гримирана възрастна дама, която го гледаше с обожание, докато се приближаваше към клена. „Рандевуто трябва да е онова дърво отпред“ — помисли си той. Това място едва ли представляваше някаква клопка и Уорън се почуди защо Макензи Хоукинс, известен и като Гърмящата глава, вожд на проклетите уопотами, го беше избрал. Осветлението беше много оскъдно, но може би така беше по-добре, а и тълпите бяха на по-малко от тридесетина метра… това също не беше лошо, предположи той; можеше да разчита на защита отвсякъде. Разбира се, маниакът Хоукинс вземаше тези предпазни мерки за своя собствена сигурност, а не за тази на Държавния секретар. Той несъмнено си мислеше, че районът ще е фрашкан с наемници на правителството, с надеждата да го заловят, но една такава демонстрация на сила би била последното нещо, което желаят хората на президента.

Щеше да бъде страхотна сензация, ако пресата надушеше, че залагат капан за два пъти носител на Медала за чест на Конгреса. Пийс се вторачи в слабата светлина под дървото и погледна часовника си; беше подранил с почти тридесет минути. Добре, прекрасно; щеше да се отдалечи и да чака — и да наблюдава. Той заобиколи ствола на дървото, след това спря и откри с раздразнение, че малката стара дама с прекалено червените бузи го чака.

— Благослови ме, отче, защото съгреших — каза тя с писклив треперещ глас, застана пред него и препречи пътя му под надвисналите клони на дървото.

— Да, добре… Някои от вас не са съвършени, но такъв е животът…

— Искам да се изповядам, отче. Трябва!

— Това сигурно е много похвално, но аз не смятам, че мястото е подходящо. Между другото, бързам.

— В Библията се казва, че в очите на господ и пустинята може да бъде Божи дом, ако душата на грешника го иска.

— Стига глупости, наистина бързам.

— А аз ти казвам, да си дотътриш задника под дървото.

— О, много добре, простено ти е каквото и да си извършила — какво казахте?

— Добре ме чу, ангелско котенце! — прошепна започналата да става досадна дърта кикимора и гласът й изведнъж стана по-нисък и дрезгав, докато измъкваше от деколтето на роклята си сгънат бръснач, след което го отвори с рязко движение. — Влизай сега под дървото или последното нещо, за което ще ти се наложи да се притесняваш, ще е обетът ти за непорочност.

— О, Господи, та вие не сте жена, вие сте мъж!

— И двете са спорни, но истината е, че съм коляч — обичам да коля.

— Моля ви се, моля ви се, не ме наранявайте, недейте… о, Боже мой… не ме заколвайте! — Държавният секретар пристъпи ужасен, с треперещо тяло обратно в сенките на дървото. — Наистина не трябва да ме колите, нали знаете. Да заколиш свещеник е много, много голям грях.

— Набелязах те още преди петнадесет минути, ангелско котенце, — изсъска мъжът/жената, а сбръчканите му/й устни с кървавочервено червило и подути виолетови клепачи изглеждаха отблъскващо на слабата светлина. — Ти и тая грозна перука на главата ти, ти наистина си срам за честните перверзници по целия свят!

— Какво…?

— Как смееш да се разхождаш наоколо в такъв вид? Търсиш малки момченца ли, влечуго? И то облечен като свещеник? Това е позор!

— Не е точно така, госпожо/господине, каквото сте там…