Пътят към Омаха

защо Ястреба беше настоял той да се яви униформен на това тайно рандеву. След като няколко пъти му зададе този въпрос, единственият отговор, който получи, беше:

— Просто го направи и си сложи всичките проклети медали, които си спечелил или с които сам си се наградил! Помни, всичко, което говорихме в Бенинг, е на касета. Моя касета.

Броуки стигна до клена и бавно се приближи до нещастния аматьор и бивш военен, който го беше направил на глупак и който в момента се взираше напрегнато към дървото с табелката. Най-голямата глупост беше, че вместо да се изправи, за да вижда по-добре, този идиот продължаваше да стои приклекнал и да се гуши в сакото си, като по този начин продължаваше да поддържа маскировъчната си ниска стойка и то в тъмните сенки на клонестото дърво. Аматьорвил!

— Очаквате ли някого? — каза тихо Броуки.

— Мамка му! — избухна маскираният цивилен, извръщайки главата си толкова рязко, че перуката от лявата страна на главата му се свлече и страничните кичури се оказаха над челото му. — Това вие ли сте?… Разбира се, че сте вие, познах ви по дрънкулките!

— Можеш вече да се изправиш, Мак.

— Да се изправя на какво?

— Никой не ни вижда тук, за Бога. Едвам виждам краката си, но тъпата ти перука направо ми се набива в очите. Мисля, че си я сложил обратно.

— Да бе, да не мислиш, че твоята е чак толкова перфектна, о. з. генерале! — каза цивилният, докато си оправяше прическата. — Един куп от доновете си слагат такива лепенки, които ей така, изведнъж ти премахват най-горните бръчки от челото — винаги си личи, но ние, естествено, не казваме нито дума.

— Какво искаш да кажеш с това, че си „личи“? Как така ще си личи на тази светлина?

— Защото светлината се отразява от гладката ти лепенка, палячо.

— О’кей, о’кей, Мак, а сега се изправи и да си поговорим.

— Ти си няколко сантиметра по-нисък, какво искаш от мен? Слез в града и си купи едни шпицарки, а ако искаш и обувки с дамски токчета. Какво ти става?

— Искаш да кажеш, че ти…?

Броуки Втори се наведе напред и източи врат.

— Ти не си Хоукинс!

— Чакай малко, приятел! — извика Манджекавало. — Ти не си Хоукинс! Аз имам снимки!

— Кой си ти?

— Кой си пък ти, по дяволите?

— Аз трябва да се срещна с Ястреба — ето там! — възклина Броукмайкъл.

— И аз!

— Ти си с червена перука…

— И ти, да те вземат дяволите…

— Той беше с червена перука във форт Бенинг!

— Аз си купих моята от Маями Бийч…

— Аз пък намерих моята в богатия гардероб на групата ми. Чакай малко! — Раздразнения Броукмайкъл погледна към дървото с медената табелка. — Виж! Ей там! Виждаш ли това, което виждам аз?

— Имаш предвид оня хърбав свещеник с черния костюм, който души наоколо като някой доберман, дето търси къде да се изпикае ли?

— Точно него имам предвид.

— Е и? Може да иска да поседне на пейката — там около дървото има нещо като пейка…

— Знам — каза Броуки Втори, присвивайки очи.

— Сега погледни — продължи той, след като отчето навлезе в лъчите на далечния западен прожектор. — Какво виждаш?

— Бял нагръдник, костюм и червена коса, и какво от това?

— Аматьорвил! — отсъди създателят на „Самоубийствената шесторка“. — Това не е коса, а перука; и също като твоята, доста скапана. Прекалено дълга е на темето и прекалено широка на слепоочията… Странно, имам чувството, че съм го виждал и преди. А може би перуките са символ…?

— На какво, за Бога? Да не би да ходим на протестен митинг?

— Не виждаш ли? Той ни е накарал всичките да носим червени перуки!

— Мен не ме е карал абсолютно нищо. Казах ти, моята си я купих в Маями Бийч в някакъв педераски магазин.

— А аз намерих моята в гардероба на групата ми…

— Някои групи…

— Но той си беше сложил червена перука, когато дойде да се срещне с мен… Боже мой, това е била подсъзнателна мотивация. Той употреби ли пред теб думата „червен“ повече от един път?

— Може и да е, откъде да знам? Цялата работа идва от индианците — Червенокожите, сещаш ли се какво имам предвид? Може да е казал „Червенокожи“, разбираш ли? Но аз изобщо не съм го виждал, само съм говорил с него по телефона.

— Това е! Той е използвал гласа си като подсъзнателна мотивираща сила на внушение. Станиславски е написал обширен труд по този въпрос.

— Той комунист ли е?

— Не, това е Станиславски, богът на театъра.

— А, поляк, така ли? Е, трябва да се правят и компромиси.

— Какви индианци? — попита изведнъж Броуки Втори и извърна рязко главата си към непознатия с червената перука. — За какви индианци говориш?

— За делото на ония червени тъпаци, което е във Върховния съд, за какво друго?

— В армията, сър — каза рязко Броукмайкъл и се изпъчи, — ние не разрешаваме използването на обиди на етническа основа. Видните итало-американски граждани на тази страна, синовете и дъщерите на Леонардо Микеланджело и Роко Макиавели трябва да се ползват с най-голямо уважение заради приноса си. Хора като Капоне и Валачи са болестни отклонения.

— Утре ще отида на църква и ще запаля свещ за твоето оцеляване, ако ти се случи да се срещнеш със синовете или дъщерите на последните две разклонения. Между другото, какво ще правим сега?

— Мисля, че трябва да проведем един разговор с нашия червенокос свещеник.

— Добра идея. Хайде.

— Не още! — намеси се дълбок дрезгав глас зад тях. — Радвам се, че сте се запознали, джентълмени — продължи Ястреба, излизайки зад ствола на клена, а червената му перука проблясваше под прецеждащата се между листата светлина. — Радвам се да те видя отново, Броуки… а вие, сър, сте, предполагам, Командира Y. Удоволствие е за мен да се запозная с вас, който и да сте.

* * *

Уорън Пийс, Държавният секретар, беше доволен от себе си, можеше да се кажа дори впечатлен, поне доколкото му позволяваше страха. Прозрението го беше осенило, когато видя един свещеник да проклина някакъв таксиметров шофьор пред хотел „Хей-Адамс“ — щеше да отиде на срещата като човек в расо! Ако не му хареса това, което види или чуе, щеше да си отиде незабелязано. В края на краищата никой не може да се държи грубо с един свещеник или какъвто и да е божи човек на обществено място.

Разбира се, би било лудост да не отиде на срещата, независимо от това, което беше казал на онзи отвратителен адмирал, който непрекъснато ходеше на държавни разноски на разни места, където той самият не беше ходил никога и се срещаше с хора, които той никога не би могъл да срещне. Пийс шумно се беше заял с него по телефона, но не за да предизвиква гнева на адмирала, а за да разбере какво знае той всъщност… и откъде го знае. Отговорите и на двата му въпроса бяха объркани, доста кратки и достатъчно обезпокояващи, за да накарат Пийс да отмени всички планове за вечерта и да се сдобие със свещенически