Пътят към Омаха

— Какво беше това, ти обиждаш ли ме, змийска мутро?

— Честна дума, никога! — лявото око на Пийс започна да кръжи в орбита. — Просто ви казвам, че вие не разбирате…

— Аз разбирам добре! Змии като теб си носят доста хляб в случай, че някой им подсвирне. Давай го тук, перверзник такъв!

— Парите, искате да кажете парите? За Бога, вземете всичко, което имам! — Държавният секретар разрови джобовете си и извади няколко сгънати банкноти. — Ето, ето, вземете ги!

— Да взема какво? Това са курешки. Май ще трябва да ти пребъркам джобовете преди наистина да започна да кълцам! — Чудовището-хермафродит издърпа Пийс зад дървото. — А си издал и звук, а си целунал земята, мръсно, мръсно момче такова!

— Моля ви! — започна Държавният секретар — Вие не знаете кой съм аз…

— Но ние знаем! — намеси се странен дълбок глас иззад сенките. — Добре, Броуки… и вие, Командире Y, обезоръжете нападателя! Бързо! — Като един, възрастният възпитаник на Уест Пойнт и закръгленият мафиот на средна възраст от Бруклин, се хвърлиха към нападателя. Първият изби бръснача от ръката, която го държеше, а вторият подкоси краката, подаващи се изпод широката пола на цветя.

— Това е шибан педераст! — извика Манджекавало.

— Такъв е, мамка му! — изкрещя Броукмайкъл и дръпна сивата перука от главата на сбръчкания начервен престъпник.

Вини Бам-Бам започна да налага с юмрук грозната гримирана фигура, паднала на земята. — Ти си един отвратителен скапаняк! — изръмжа той.

— Оставете го на мира, командире! — заповяда Ястреба.

— Защо? — попита го Броуки Втори. — Тия мръсници трябва да ги затварят зад решетките!

— И трябва да им чупят краката! — добави предполагаемо починалият директор на ЦРУ, забивайки за последен път коляното си в ребрата на престъпника. — Обирай си крушите и изчезвай от тук, нищожество!

— Хей, момчета! — изписка нашественикът, хилейки се нагло, докато вземаше перуката си и се изправяше на крака. — Искате ли да ми дойдете на гости? Можем да си направим истински бал!

— Изчезвай!

— Изчезвам, изчезвам — мръсникът се затича с развята пола през поляната и се скри в тълпата.

— О, Боже мой, о, Боже мой…! — дочуха се треперливи звуци откъм проснатата на земята фигура зад Хоукинс, заровила лице в тревата, с ръце на главата. — Благодаря ви, благодаря ви! Можеше да ме убият!

— Защо не се обърнеш и не погледнеш, ако искаш да живееш? — каза любезно Хоукинс, бръкна в джоба си и извади касетофон.

— Какво?… За какво говорите? — Уорън Пийс бавно се надигна от земята, преобърна се болезнено по задник и първото нещо, което видя от седящата си позиция беше пълната парадна униформа вдясно от него, а след това в пълен шок и лицето. — Броукмайкъл! Ти какво правиш тук?

В този момент Макензи пусна касетофона и звукът от гласа на Броукмайкъл изпълни околното пространство: Държавният секретар. Той е този, чиято задача изпълнява моята „Самоубийствена шесторка“ в момента в Бостън!… Тоя кривоглед Пийс е скалъпил страхотно дело срещу теб!

— Само че това дело не е законно, нали господин Секретар? — каза генерал Броукмайкъл, след като Ястреба изключи машинката. — То е било жертвоприношение. Един онеправдан стар воин, който никога не можа да се отърси от облака на подозрението, и неговата част от добри млади хора. Щяхме да бъдем пожертвани също както и Мак, който може и да не е от най-добрите ми приятели, но и не заслужава да бъде хвърлен в някоя дупка в арктическия лед.

— За какво говорите?

— Може би съм пропуснал да го представя. Това е бившият генерал Макензи Хоукинс, два пъти носител на Медала за чест на Конгреса, когото вие се опитахте първо да… нека го наречем „неутрализирате“… а след това заповядахте на моята част да го отвлече на север, далеч на север.

— Не изпитвам огромно удоволствие да ви бъда представен, господин Секретар — каза Ястреба. — Извинете ме, но няма да ви предложа ръката си.

— Това е лудост, пълна лудост! Големи неща са поставени на карта, силата ни, ударната мощ на нацията е сложена на везните!

— И единственият начин да се справите с положението е да се отървете от тези, които се оплакват, така ли? — попита Макензи. — Не можете да поговорите, можете само да се отървете от досадниците, които, по една случайност, са завели съвсем обосновано и законно дело.

— Преиначавате всичко! Има и други фактори, икономически фактори, огромни финансови загуби — Господи, яхтата ми, Метрополитън Клуб, събирането на випуска, живота, който заслужавам, за който съм роден! Нищо не разбирате!

— Аз разбирам, смрадливецо — каза Манджекавало и излезе напред на слабата светлина. — Някои хора могат да ти бъдат полезни, но след това вече те не могат да разчитат за нищо на теб.

— Кой си ти? Виждал съм те, познавам гласа ти, но не мога… не мога…

— Сигурно защото и родната ми майка, да почива в мир в Лодърдейл, също не би ме познала, благодарение на собствената ми страхотна маскировка. — Вини махна червената си перука и седна пред Държавния секретар. — Здрасти, тъпако, как си? Май приятелчетата ти от клуба не са вдигнали във въздуха която яхта е трябвало, какво ще кажеш?

— Манджекавало!… Не, не! Аз отидох на заупокойната ти литургия онзи ден! Ти си отиде, ти си мъртъв! Аз сънувам!

— Сигурно, големи diplomatico, сигурно всичко това е лош сън, причинен от злобата в смрадливата ти душа. Сигурно и аз съм излязъл от обятията на Морфин…

— Морфей, Командире, Морфей.

— Да, той… Също както мъртвите минават през онази голяма река и се връщат, за да вземат душите на такива лайна като тебе, дето са толкова велики, че това, което минава през стомаха им, излиза от другия край във вид на ванилов сладолед. Да, тъпако, аз се върнах и рибите и акулите дойдоха заедно с мен. Те ме уважават, за разлика от теб.

— А-а-а-а-а! — изведнъж с писък, който прониза нощта и се понесе над облените от светлините тълпи пред Мемориала на Линкълн, Държавният секретар скочи на крака и се понесе напред.

— Трябва да хвана този кучи син! — извика Манджекавало и се надигна с трудност, дължаща се на теглото му. — Той ще раздрънка всичко!

— Забравете! — повиши глас Ястреба, прекрачвайки директора на ЦРУ. — Той е свършен, извън играта е.

— Какви ги дрънкате? Та той ме видя!

— Това няма никакво значение. Никой няма да му повярва.

— Мак, говориш глупости! — настоя Броуки Втори. — Знаеш ли кой е този човек?

— Разбира се, че знам и не говоря глупости… Значи вие наистина сте онзи италиански момък, който е начело на Управлението?

— Да-a, и това е дълга история, а аз не обичам дългите истории. Оставих се да ме подведат. Мамка му!