Пътят към Омаха

— Охраната, Командире.

— Вижте, трябва да говоря бързо и щом титанът ви още не е твърд, ще се чувствам по-добре, ако вие и тоя побъркан ваш адвокат сте под мое пряко наблюдение.

— Сам ли? Вие сте чувал за Сам Девъро?

— Не го произнесоха точно по този начин, но когато се разчу в отбраната, че този Деверокс бил въшливия ви адвокат, започнаха да вият на кръв, като че ли са им пъхнали граната в хемороидите. Изглежда, че като е бил в Камбоджа нещо е оплел конните.

— В последствие всичко бе уредено, Командире, и грешката беше поправена.

— От вашата уста в Божиите уши, щом го казвате, но до ушите на началник-щабовете още не е стигнало. Неколцина от ония Уест-Поинтовци искат да обесят негодника. Той заедно с вас е на първо място в черния списък.

— Не съм очаквал това усложнение — каза рязко Ястреба. — Няма никакви причини за цялата тази враждебност, наистина няма.

— Хо-хей, както би казал Малкия Джоуи — извика Вини Бам-Бам — да не би да сте забравил крайната цел на цялата тази шашма! След това дело оная база няма да струва повече от чувал с картофи.

— Да, разбирам това, Командире, но все още е възможно ненасилствено разрешение на въпроса — малко вероятно, но възможно. Струва си да се опита.

— Нека да ви кажа какво съм наумил аз — прекъсна го Манджекавало. — Искам вие и онзи фуклив адвокат да дойдете тук във Вашингтон до довечера. Аз ще ви скрия, докато настъпи време да ви откараме с бронирана кола до Съда. Какво по-добро?

— Очевидно ви липсва опит в подобни операции, Командире Y. Проникването зад линиите на врага е просто, важно е как ще се инфилтрираш след това. Всяка точка по пътя към нулевата мишена трябва да бъде изчислена.

— Говориш шибан английски, а, приятел!

— Всяка от бариерите по пътя до Върховния съдия трябва да бъде прескочена. Има начин да се направи това — може би.

— Може би ли? Нямаме време за можебита!

— Може би имаме! А аз съм съгласен да се срещнем с вас тази вечер във Вашингтон, само че аз ще ви кажа къде… При Мемориала на Линкълн, двеста крачки напред и двеста крачки вдясно. Осем часа, точно. Разбрахте ли, Командире?

— Какво да разбера? Разбрах фъшкии!

— Нямам време за губене с разгорещени цивилни — каза Макензи — и на мене много работи са ми на главата. Бъдете там!

— Броуки, Мак е на телефона — каза Хоукинс, пъхайки отново картата си, щом чу, че звуците на „Няма друг бизнес като шоубизнеса“ се прекъснаха от гласа на Броукмайкъл.

— Исусе, нямаш и понятие какво направи с мен, Мак! Проклетият Държавен секретар. Той ми е вдигнал мерника!

— Имай ми вяра, Броуки, може ти пръв да го гръмнеш. Сега ме слушай и ще направиш точно както ти казвам. Вземи един самолет до Вашингтон и…

— франк, Ястреба е на телефона. Свърза ли се с тоя кривоглед кучи син или да те пиша като история в Задграничния отдел?

— Направих го, копеле такова, и в момента той има единственото желание да ми отнеме нашивките и добавките, негоднико! Главата ми е в торбата!

— Значи той знае времето и мястото?

— Каза ми да се разкарам и изобщо да не му се обаждам повече!

— Добре. Значи ще бъде там.

* * *

Макензи Хоукинс отстъпи от телефона, запали изгасналата си пура и погледна към бара на терасата. Почувства непреодолимо желание да отиде в това сенчесто убежище на отдавна отминали спомени, когато беше млад и влюбен офицер, всеки път временно, но искрено влюбен в някоя красавица, обаче знаеше, че няма време за подобни удоволствия — въпреки че много би желал да има… Предстоеше разговор с Мадж, третата му жена, също толкова прекрасна за него, както и останалите. Той ги беше обичал всичките, не само заради това, което представляваха, но и заради това, в което щяха да се превърнат. Навремето, когато той и свръхобразо-ваният му лейтенант се криеха в една пещера в Северен Виетнам и нямаше с какво друго да запълват часовете, освен с тихи разговори, си бяха разказали историите на живота си.

— Знаете ли какво имате вие, полковник?

— Какво е то, момко?

— Комплекса на Пигмалион. Вие искате да превърнете всеки красив каменен образ в реално същество.

— Откъде научи тия глупости?

— „Психология“. Първа част. Мичиганският университет, сър. Какво лошо имаше в това, независимо от камък ли е образът или от плът и кръв? Но Мадж, както и останалите, си имаше една съкровена мечта — да стане писател. Мак беше се мръщил тайно на някои от литературните й опити, но не можеше да й се отрече способността да шокира хората с невъобразимите си герои и дивите си истории… И така, беше дошло времето на Мадж. Е, не беше Толстой, но и „Мутиралите кръвожадни червеи лесбийки“ имаха място някъде и колкото и незначително да беше това място, той беше сигурен, че третата му жена гледа на него като оптимистична перспектива. Макензи пристъпи отново към телефона, пъхна телефонната карта и набра цифрите. Отсреща вдигнаха слушалката и всичко, което чу, бяха само писъци на ужас, на безумен кошмар.

— Помощ, помощ! — изпищя женският глас от другата страна на линията. — Червеите изпълзяват от пода и от стените! Хиляди са! Те ме преследват! Те ще ме нападнат!

Внезапно настъпи тишина, мъртвешка тишина.

— Дръж се, Миджи, идвам веднага! Какъв е проклетият адрес?

— О, я стига, Ястреб — каза спокойно гласът. Това беше само една рекламна касетка.

— Каква…?

— От тези, дето ги пускат по радиото и телевизията с рекламна цел. Дечицата много я харесват и родителите им искат властите да ме депортират.

— Как разбра, че съм аз?

— Джини ми се обади преди няколко минути, а и никой не знае този телефон, освен момичетата и импресариото ми, който никога не се обажда, освен ако не е възникнал истински проблем, а знам, че това няма да ти се хареса, но аз нямам проблеми! Ти ме направи такава, Мак, и никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно.

— Значи Джини ти е казала?

— А, онова за екранната адаптация ли, изложението от десет страници? Разбира се, че ми каза. Куриерът е в пълна готовност, чака да получи адреса ти. Само дай касетките на шофьора и до сутринта ще имаш всичко. Мили Боже, това е най-малкото, което бих могла да направя за теб!

— Ти си вълнуващо момиче, Миджи, и аз наистина оценявам жеста ти.

— „Вълнуващо момиче“ — съвсем в твоя стил, Ястреб. Но ако трябва да ти кажа истината, ти си най- вълнуващият мъж, който сме познавали ние, всичките момичета — освен това, че може би отиде твърде далеч с Ани.

— Не го направих аз…

— Знаем, тя поддържа връзка и ние всички обещахме да не казваме на никого нищо. Боже мой, кой би го повярвал?