Пътят към Омаха

дръпнахте си два пъти и я изгасихте. Аз направих същото.

— Защо не оставиш на мира моя случай, съветник! Не желая да говоря за промиването на твоя мозък, нито за моите слабости, искам да говоря за Хоукинс и апела му към Върховния съд и как можем да го предотвратим!

— Всъщност, официалният термин не е „апел“, защото в никакъв съд не е било произнесено решение, което да изисква обжалване, както при апелативните процедури…

— Не смей да ме учиш на право, напикан панталон такъв!

— Това беше кафе и аз си смених панталоните, и ти се съгласи, че е било кафе.

— Това е апел в най-широкия смисъл на думата, апел за поправяне на несправедливост — каза Редуинг донякъде отбранително.

— Значи се съгласяваш с Мак. Ако всичко, което ти казах, издържи едно щателно разследване от твоя страна, значи спрямо твоите хора е било извършено престъпление. Не смяташ ли, че то трябва да бъде „поправено“?

— Ти на чия страна си? — възпротиви се коренната американска красавица.

— В настоящия момент съм адвокат на дявола и се опитвам да подтисна естествените си тежнения. Искам да знам какво мислиш ти.

— Не разбираш ли? Това, което мисля аз, няма значение! Аз обичам народа си и не искам той да пострада… Хайде Девъро, бъди реалист. Някакво малко индианско племе срещу безграничната национална сила на КСВВС — как ще оцелеем? Самите странични явления на една такава възможност, независимо има ли тя шанс или не, могат да доведат до прокарването на нови закони, чрез които земята ще бъде отчуждена от славното правителство, хората ни ще бъдат разпръснати — и всичко това ще прерасне в икономически и расов геноцид. И това няма да е първият път, когато го изпитваме на главите си.

— Точно затова не си ли струва да се бориш? — попита Сам с безизразно лице. — Въпреки всичко?

— Теоретично, да, разбира се, и в огромното мнозинство от случаите, активно. Но не и в този. Нашият народ не е нещастен. Той си има земя, на която живее, както и прилични правителствени субсидии — които аз превръщам в инвестиции с доста добра възвращаемост — и изведнъж да бъдат подложени на законно насилие — защото точно това ще се случи — насилие — аз просто не мога да го допусна.

— Мак не би се съгласил с теб. Той е ексцентрик и насилието от всякакъв вид не е заплаха за него, а по-скоро нещо добре дошло… А сега, госпожице Редуинг, говоря от името на изплашеното си ero и подозирам и от името на най-великия адвокат, когото познавам, и по-конкретно, моят работодател, някой си Аарон Пинкъс — не мисля, че ние също ще се споразумеем с вас. Виждате ли, ако се спуснем до същността на нещата, ние сме служители на съда. Било е извършено едно грандиозно престъпление и не би било най- подходящо да извърнем глави. Не и ако наистина вярваме, че сме това, което сме. Точно това имаше предвид Аарон, когато ми каза, че и двамата трябва да вземем своето най-важно решение в живота си. Дали ще се извърнем или ще подкрепим истината, въпреки че това би могло да ни унищожи професионално, но дълбоко в душите си ще знаем, че сме прави?

Дженифър Редуинг гледаше Сам с широко разтворени очи, преглътна няколко пъти и прошепна: — Ще се ожените ли за мен, господин Девъро?… Не! Не исках това да кажа! То е същото като това, което ми каза в асансьора! Изпуснах се, изпуснах се психически!

— Хей, добре де добре. Госпожице… госпожице — имаш ли малко име? В крайна сметка, аз го казах пръв — глупавото изпускане, искам да кажа.

— Хората ми викат Ред.

— Не е заради косата ти. Христе, това е най-великолепният лъскав абанос, който съм виждал през живота си.

— Заради гените — каза Редуинг, надигайки се бавно от стола. — Прадедите ми са яли доста червено бизонско месо. Казвали са ми, че придава генетично блясък и лъскавина.

— Не ме интересува какво й придава лъскавина — каза Девъро и също стана бавно, след което заобиколи бюрото. — Ти си най-красивата жена, която съм срещал в живота си.

— Външният вид често лъже, Сам — мога ли да те наричам Сам?

— Това е добър заместител на „идиот“ — каза Девъро, обгръщайки я с ръце. — Ти си великолепна!

— Моля те, Сам, това е толкова относително. Ако съм се почувствала привлечена от теб — а очевидно съм — то не е заради привлекателното ти лице или заради стройното ти тяло, които не могат да бъдат пренебрегнати, а заради твоята почтеност и великата ти любов към закона.

— О, да, разбрах го! Наистина го разбрах!

— Не си позволявай волности, Сам. Моля те, недей.

— Никога, никога! — И, естествено, проклетият телефон иззвъня. Ръката на Девъро се стовари върху бюрото, закачи основата на апарата и накара слушалката да подскочи и да излезе от гнездото си; той я вдигна ядосано. — Това е запис — каза Сам със силен и равен монотонен глас. — Свързали сте се с Погребална къща Лугоци, но тук няма никой, който да се вдигне и да отговори на обаждането…

— Зарежи, момко — прекъсна го резкият ръмжащ глас на Макензи Хоукинс, — и си отвори добре ушите. Подложени сме на атака и мишената си ти, така че искам от теб бързо да се покриеш.

— Слушай какво, атрофирал мозък такъв, оставих те едва преди два часа и инструкциите ми бяха да не бъда обезпокояван до следобеда! За твоя информация, това е след дванадесет на обяд…

— Не, Сам, ти ме слушай — не му даде да се изкаже Ястреба, чието спокойствие говореше за неподправена загриженост. — Махни се от къщата си. Веднага.

— Откъде накъде, по дяволите?

— Защото нямаш нерегистриран номер и това означава, че адресът ти фигурира в телефонния указател.

— Същото се отнася и за още няколко милиона човека.

— Но само двама от тях са чували изобщо за уопотамите.

— Какво?

— Ще го кажа само още един път, синко, защото нито един от нас не може да си позволи да губи време. Не знам как се е получило — това не е начинът на действие на Хайми Урагана. О, по дяволите, той би изпратил един или двама долнопробни изнудвачи, но не и рейнджър — а точно такъв си имаме в тила, човек, изпратен да нанесе големия удар.

— Не е ли малко рано за натряскване, Мак?

— Чуйте това, лейтенант — каза Хоукинс. Сега гласът му беше спокоен, но и студен. — Моят адютант Деси-Едно, който, неизвестно за мен досега, временно е бил нает в региона на Ню Йорк — и по-специално в испанската част на Бруклин — е забелязал във фоайето на хотела един човек, когото е виждал от разстояние и преди това, по време на предишната си временна служба. Един много лош човек, лейтенант. И понеже боецът ми е съвестен и подходящо облечен, той е застанал до него на рецепцията и го е чул да разпитва по заобиколен начин за двама джентълмени. Имената им били Пинкъс и Девъро.

— Мамка му…!

— Точно така, момко. Този лош индивид се е обадил на някого по телефона, след което е наел стая два етажа под нас… Не ми харесва това обаждане, Сам.

— На мен също.

— Току-що разговарях с командир Пинкъс и бяхме единодушни. Вземай майка си и онази шантава жена, за която ми каза, че ти е роднина и изчезвай оттам. Не можем да си позволим заложници.

— Заложници? — изпищя Девъро, хвърляйки бегъл поглед на великолепната