Пътят към Омаха

Глава 13

— Самюъл Лансинг Девъро, стани веднага и се дръж както подобава! — изкрещя лейди Елинор със завиден авторитет, като се има предвид, че се беше хванала за ръката на Дженифър Редуинг за по-голяма стабилност.

— Хайде, Сам — каза Пади, — хвани ми ръката, момко.

— Че той е по-лек от снаха ми, бе Лафърти — добави Били Гилиган.

— Били, ще те помоля да не употребяваш неуважителни термини.

— Откъде ли пък съм научил тия неуважителни термини, бе Пади? — попита Гилиган и се захили, докато двамата пренасяха Девъро в лимузината. — Не се притеснявай, ще ти кажа. От самия дърт пръч, Пинкъс, момко. Помниш ли, когато ти и той минахте насам и ние…

— Достатъчно, Били, и благодаря ти за помощта. Ключовете са в ягуара и ще ти благодаря още веднъж, ако го преместиш на някое място, където да го наглеждаш.

— О, не, Лафърти! — възпротиви се Гилиган. — Смятам да повикам следващата смяна и да отида право във Възпоменателното седалище на Пат О’Брайън и да събера членовете. Ако най-великият генерал, целувал някога боен меч, наистина е в беда, то той може да разчита на нас.

— Ние не можем да направим нищо, Били, докато генералът и господин Пинкъс не ни дадат заповед. Ще те държа в течение, давам ти честната си артилерийска дума.

— Славно да е името му! Да видя самия велик човек, генерала от Армията на Съединените щати, Макензи Хоукинс!

— О, това ужасно име! — избухна Елинор Девъро.

— Напълно те подкрепям, Ели — съгласи се Редуинг.

— Мммффф — долетя и приглушено ръмжене от задната седалка на лимузината.

— Не им обръщай внимание, Гилиган, момичетата нещо не са добре… Но, Били, аз не съм обещавал, че ще видиш лично великия мъж. Казах само, че ще опитам.

— И аз не съм ти обещавал, че няма да продам ягуара, Пади. Само казвам, че ще се опитам да не го правя.

— Заповядайте, дами — прекъсна го Лафърти и му хвърли един смъртоносен поглед. — Ще ви заведа в „Риц-Карлтън“, където господин Пинкъс вече е направил някои дискретни приготовления…

— Пади! — извика свестилият се донякъде Девъро от задната седалка. — Трябва да се свържа с Мак… той не знае какво става! — Адвокатът припълзя към пластмасовия телефон на автомобила.

— Дами, ако обичате? — усмихна се мазно Пади и помогна на Дженифър да настанят внимателно Елинор на задната седалка, след което затвори вратата след тях. После седна зад кормилото и забеляза, че Сам има някакви проблеми с централата на хотел „Четирите Сезона“.

— Какво искате да кажете с това всички обаждания до апартамента на Пинкъс са прехвърлени в друга стая? — крещеше Девъро.

— Успокой се, момче — каза Лафърти, докато палеше двигателя. — С мед ще постигнеш повече, отколкото с оцет.

— Апартаментът на Пинкъс, ако обичате. Да, знам, че всички разговори са прехвърлени в друга стая — Девъро затаи дъх. Най-накрая отговори някакъв хленчещ писклив глас.

— Малкия Джоуи е — каза някой, който не можеше да се разбере дали е мъж, жена, хермафродит или джудже. — К’во искаш?

— Струва ми се, че съм се свързал с грешна стая — отвърна Сам, като се стремеше да запази самообладание. — Опитвам се да открия генерал Макензи Хоукинс, два пъти носител на Медала за чест на Конгреса, герой на армията на Съединените щати и близък приятел на всички от Генералния щаб, както и на Президента, който незабавно би наредил да бъде нападнат хотела, ако животът на генерала е застрашен по някакъв начин, под някаква форма или способ!

— Ясно. Искаш да говориш с голямата клечка… Хей, Мики, тебе търсят.

— Никога няма да бъдеш повишен, ако проявяваш такова неподчинение, Малък Джоузеф! — се чу ръмжащият глас на Ястреба. — Командире Пинкъс, вие ли сте?

— … Малкия Джоузеф ли? Мак, какви ги вършиш, по дяволите?… Няма значение, нямаме време — ти си под наблюдение! Някой те следва по петите, откакто си в Бостън!

— Много добре, лейтенант Девъро, имаш напредък. Искам да кажа, че вече можеш да съобразяваш не по-зле от един печен сержант, въпреки всичките ти държавни изпити.

— Ти знаеше ли?

— Ами че то беше очевидно, след като адютантът ми докладва какво е чул на рецепцията.

— Но, нали каза, че не си знаел как се е получило!

— Тогава не знаех, но сега знам и, разбира се, не е Хайми. Не беше трудно да открия този приятел, вратата му беше открехната точно три сантиметра.

— За Бога, какво искаш да кажеш?

— Току-що ти казах, а ти трябва да освободиш тази линия. Очакваме едно друго обаждане.

— От кого?

— Командирът Пинкъс, разбира се.

— Той е на път за „Рий“.

— Ни най-малко, синко. Той и адютантите ми провеждат рейд за набавяне на помощни материали.

— Кой е този Малък Джоузеф, по дяволите… Извинявай, майко.

— Той е един симпатичен старец — отговори Ястреба, снижавайки гласа си почти до шепот, — с размера и формата на един добър нощен съгледвач, особено в хълмистата местност, но се боя, че възрастта и темпераментът му вече не подхождат на заниманието му… Това не ми е удобно да му го кажа, естествено. Може да му съсипе самочувствието, нали разбираш, лейтенант.

— Абсолютно нищо не разбирам! Какво занимание?

— Онези копелета с раираните костюми явно имат проблеми с дефицита — продължи генералът толкова бързо и тихо, че Девъро едвам го разбра. — Мамка му, синко, ние никога не сме се притеснявали за такива неща!

— Той е от Вашингтон, така ли?

— Точно така — каза Ястреба угрижено, но донякъде с нетърпение да приключи разговора. — Командир Пинкъс обясни, че е от жизнено важно значение да напуснем тази стая, за да можем да отричаме.

— Да отричаме ли?

— Чао, Сам — линията прекъсна.

— Какво става? — попита настойчиво Редуинг и се надигна от задната седалка.

— Добре ли е великият и славен генерал, момко? — извика Лафърти.

— Не знам, Пади, наистина не знам.

— Да не ме будалкаш, момко?

— Какво знаеш, Сам — зададе спокойно и предразполагащо въпроса си Дженифър, като истински обигран адвокат. — Успокой се за малко и си събери мислите.

— Престани с любезния си разпит, ако обичаш, защото точно това правя в момента. Опитвам се да схвана какво става, но това не е лесно; то е просто лудост.

— Дай тогава да обмислим заедно заключението ти, съветник.

— Да, Ред, по-добре би било… Мак очевидно държи положението в ръце и аз предполагам, че е открил човека, който го е следил. Той е прекалено опитен, за да е другояче — и е научил, че преследването е организирано от Вашингтон.

— О, мили Боже…!

— Точно както предчувствах. Това са най-лошите новини, които можехме да чуем.

— Какви по-точно, съветник?

— Доколкото подразбирам, съветник, искат да ни влошат здравето. Емисарите им в Бостън носят огнестрелно оръжие.

— Няма да посмеят! — изкрещя Редуинг.