Пътят към Омаха

— Необходимо ли е да ви припомням Уотъргейт или аферата с контрите в Иран, или, за да допълним списъка, половината избори в Чикаго от 1920-а насам? „Няма да смеят“ го няма в тези случаи. И даже да го има, направи сравнение между парите, похарчени за всичките тези исторически безобразия и тези, които харчи само за един месец КСВВС. Ние им отнемаме милиарди! Да не си въобразяваш, че нашите щедри батальони от предприемачи в областта на отбраната, както и техните представители в цялата страна — доставчиците от Лонг Айлънд та чак до Сиатъл — ще стоят и ще гледат, когато има макар и нищожна вероятност да се ограничат всичките тези доходни пера? Исусе, и една десета от процента от бюджета на отбраната да се отреже, те ще започнат да вият за кръв. Такова нещо може да отвори фабриките им за вампири.

— Ти предполагаш, че Върховният съд е включил декларацията на уопотамите в програмата си за разисквания.

— Не е необходимо да е включена. Достатъчна е и една изпусната дума, че й е обърнато внимание, или, още по-лошо, че е била отложена за евентуални бъдещи дебати.

— Това винаги е началото на едно сериозно по-нататъшно разглеждане — прекъсна го Редуинг.

— Точно така. И в единия, и в другия случай чичковците с дебелите портфейли и техните политически наемници ще организират контраатака.

— Чакай малко, Сам — помоли Редуинг, сложила едната си ръка на главата на Елинор, а другата на рамото на Девъро. — В рамките на Конгреса, една контраатака би се изразила в говорители или адвокати, които да изложат вижданията си пред Конгреса или Сената, но не биха изпратили рейнджъри!

— Така е, но Конгресът не е в сесия, а аз подозирам, че настоящата ситуация се третира със сигурност като „Случай А“.

— Разбирам какво имаш предвид. Рейнджърите са налице. Значи, по един или друг начин, информацията е изтекла… О, Господи, те ще трябва да ни накарат да замълчим всичките!

* * *

— Хей, коменданте, к’фо ша кажете? — попита Деси-Две, застанал гордо във вечерен фрак и оглеждащ се одобрително в огледалото на едно преуспяващо магазинче за официално облекло, започнало бизнеса си не без вещата помощ на „Аарон Пинкъс и съдружници“.

— Прави добро впечатление — отговори Аарон, седнал в едно кадифено кресло, което не можеше да се движи, защото на блестящия черен под беше постлан дебел копринен килим. — Къде е съдружникът ти, другият ефрейтор Арнас?

— Ние фече сме сержанти, коменданте!

— Дълбоките ми извинения, но къде е? Трябва да действаме бързо.

— Ами, нали разбирате, дамата, която мереше панталоните, е от Пуерто Рико и аз мисля, че те…

— Нямаме време…

— Деси Уно! — изкрещя сержант Д-Две. — феднага, чофече! Деси-Едно се появи иззад сгъваемата врата на пробната с донякъде овчи вид, последван от една щедро надарена от природата тъмнокоса девойка, която намери за необходимо демонстративно да опъне и провери сантиметъра си, докато си наместваше блузата. — Коменданте — каза Д-Едно с широка усмивка, при което отчетливо изпъкнаха липсващите му зъби. — Трябваше да измерим по-отблизо панталона. Моите бедра са като на тореадор! Какво да направя? — Той също беше облечен във фрак и не подлежеше на оспорване, Деси-Едно също правеше страхотно впечатление.

— Изглеждате великолепно, сержант Арнас — отбеляза Пинкъс. — А сега към моя зъботехник, който каза, че разполага с четиридесет — петдесет протези, две или три, от които би могъл да ти залепи в устата за около час.

— Т’фа е много хубаво. Той с какфо се занимафа?

* * *

— Джоузеф, омръзнаха ми твоите увъртания, малък приятелю — каза Ястреба, седнал на стола зад хотелското бюро, докато Джоуи Савана си лежеше на леглото с ръце под главата. — Бих могъл да ти счупя пръстите един по един и да те принудя да ми кажеш кой си и откъде идваш, но винаги съм намирал тези неща за прекалено жестоки, както и противоречащи на женевските конвенции. Но, ако продължаваш така да се опъваш, няма да ми оставиш избор, нали така Джоузеф?

— Цял живот гледам тъпаци като тебе, Мики Ха Ха — отвърна Малкият Джоуи, без да се впечатли кой знае колко.

— Знам кой ще го направи и кой не… О, вие учихте войниците да трошат глави по време на бунта в Бруклин като че ли са чинии за пица, обаче се обзалагам сто процента, че никой от вас не иска това да му тежи на съвестта, освен ако залога не е много голям.

— По дяволите — изрева Хоукинс и се надигна заплашително от стола. — Моята съвест не е такава, каквато си мислиш!

— Ако беше така, досега да си ме изкормил, а доколкото не съм още изкормен… Ти си като ония фашисти от Салерно. Тогава бях само едно мръсно хлапе, но винаги правех разликата. Ако ме намереха, щяха да се разкрещят до небесата execuzione40!, а след това щяхме да си поговорим и щяха да кажат кого го интересува — войната свърши, така че го пуснете да си ходи. А някои от тях бяха най-добрите магарета в Италианската армия.

— Армията…? Войници? Салерно! Ти си бил…

— Четвърта Армия, Марк Кларк, тъпако. Доколкото виждам сме на една и съща възраст, с тази разлика, че ти може би изглеждаш по-добре. Та както ти казах, бях един нещастен редник, докато не разбраха, че говоря италиански по-добре от преводачите и тогава ме облякоха в цивилни дрехи и ме повишиха временно в младши лейтенант, защото си помислиха, че мога да им свърша работа и ме изпратиха на север в радиоинформационните съоръжения за свръзка. Не беше кой знае каква сделка. Имах си много лири и всичките сандвичи и вино, които си пожелаех и ме хванаха само три пъти — и ставаше така, както вече ти казах.

— Джоузеф! — извика Ястреба. — Та ние сме другари!

— Ако си някой шибан педи, разкарай се от мен, Мики!

— Не, Джоузеф, аз съм генерал!

— Знам това, тъпако.

— А ти си младши лейтенант!

— Това вече не се брои. Когато шефовете с многото звезди ме сбараха в Рим, че си живея живота, отново ме разжалваха в редник. Бях ви вече непотребен на вас, лайняни глави такива.

Телефонът иззвъня. Макензи го погледна между два изкъси погледа към редник Малък Джоузеф и след това го вдигна. — Тук временния базов лагер! — изрева той.

— Бих ви предложил да замените това с някой не толкова военен израз — каза от другия край на линията Аарон Пинкъс. — Адютантите ви са готови. Научихте ли това, което трябваше да разберем?

— Боя се, че не, командире. Той е един добър стар войник.

— Няма да се насилвам да вниквам в това твърдение. Ще действаме ли тогава?

— Ще действаме, сър!

* * *

Вътре в буика на Аарон Пинкъс изтупаните Деси Едно и Две, като устите и на двамата бяха донякъде поразтеглени от пластмасовите ченета, седяха на тясната задна седалка, всеки се гледаше одобрително и току прокарваше ръце по гладкия тъмен плат на новия си костюм и най-вече по сатенените ревери.

— Сега, запомнете, сержанти! Правете се, че не разбирате и думичка английски — каза Аарон зад кормилото, докато завиваше по Бойлстън Стрийт. — Вие сте испански дипломати в Съединените щати и сте