Пътят към Омаха

много важни хора.

— Т’ва е фуваво — прекъсна го Деси-Едно, който доста съскаше и фъфлеше, поради намесата, извършена в устата му. — Но ние все още не знаем как ще предизвикаме този vicioso41 да се разяри толкова срещу нас.

— Ще се престорите, че сте го взели за някой друг, сержант, това вече го говорихме. Като го видите във фоайето, ще се втурнете към него, ще го сочите и ще крещите, че той е някакъв престъпник, когото издирват в Мадрид.

— Да, т’ва го минахме — каза Деси-Две. — И нас т’ва не ни харесва. Vicioso, както всички viciosos има пистолет, човече, и той ще ни даде да разберем това!

— Той изобщо няма да има възможност да ви стори нещо — отвърна Аарон на предявения протест. Генералът ще бъде точно зад него и ще се намеси незабавно — ще го „обездвижи“, стори ми се, че употреби точно тази дума. Вие нали имате доверие на генерала?

— О, да, ние го харесваме — отвърна Деси-Едно. — Ние наистина харесваме този луд hombre. Той ша ни вкара в армията!

— Той също така ни накара да ни се смръзне лайното на летището, амиго. Ето затова аз му имам доверие. — Деси-Две продължи да клати глава, докато опипваше гънката между краката на официалния костюм. — Тоя мъж е имал големи testiculos42, бе.

— И след т’ва к’во, коменданте? — попита озадаченият Деси-Едно.

— Генералът беше съвсем прав, макар че се изрази по странния си и неповторим начин — отвърна Пинкъс и се долепи към бордюра зад колоната таксита, наредена пред входа на хотел „Четирите Сезона“. — Нито едно правителство не би дръзнало да предизвика друго приятелско правителство, като изкара на показ някои провали в мерките за сигурност, особено на държави със стратегическо значение. Те биха могли да закрият посолствата си и да последват други усложнения!

— Точно т’ва не ми харесва — намеси се Деси-Едно. — Ние не искаме да закрият испанското посолство, макар че никога не сме били в Испания, особено пък, ако трябва да ни застрелят. На нас няма да ни харесат последствията.

— Генералът ви даде думата си.

— Той ще трябва да се представи дяволски добре!… И след това какво?

— Ами най-добрият начин да ви обясня е, да ви кажа, че хората, които са изпратили този отвратителен човек в Бостън по петите на генерала, ще бъдат принудени да преосмислят методите си.

— Нищо не разбирам.

— Те толкова ще се изплашат, че ще отменят всички подобни нападения. Хоукинс е абсолютно точен в геополитически смисъл. Нашите бази в Испания — и най-вече тези за самолетите — трябва да бъдат задържани.

— Оле, коменданте!

* * *

Макензи Хоукинс издаде заповедта си: — Започвайте да къртите вратата, сега! Искам я разбита след пет минути, разбрахте ли това, капитане?

— Разбрано, генерале — отвърна по телефона гласът на административния директор на хотела. — Но вие ми обещахте, сър. Ще получа снимка, на която вие и аз сме заедно, нали така?

— С удоволствие, синко, и ще си сложа ръката на рамото ти, все едно сме прекосили заедно Рейн.

— Исусе Христе. Аз съм на небето, преди да съм легнал да мра!

— Сега, капитане! Нападението го изисква.

— Четири минути и осем секунди, генерале!

Хоукинс натисна вилката на телефона и набра номера на телефона в буика на Пинкъс. — Командире?

— Да, генерале?

— Ще бъда долу след пет минути. Къде сте заели позиция?

— Три коли след входа.

— Добре. Установете се пред рецепцията и си сверете часовниците. Нулева позиция между тринадесета и седемнадесета минута. Разбирате ли?

— Не сте съвсем неясен, генерале. Разбрах ви.

* * *

— Обажда се човекът от Вашингтон, който трябва да те контролира — каза тихо и бързо в слушалката Макензи Хоукинс с нисък глас.

— Който какво? — попита мъжът, настанил се два етажа по-надолу със също толкова нисък глас, но не толкова тихо.

— Само ме слушай. Мишената се опитва да се измъкне — моят информатор ми каза, че е позвънил на пиколото да му смъкне багажа.

— Кой си ти, майка му стара?

— Твоята свръзка с Вашингтон и ти би трябвало да ми благодариш, а не да ме ругаеш. Побързай. Последвай го.

— Залостен съм! — изкрещя трескаво неосъществилият се атентатор. — Тази шибана врата се заклещи, сега я оправят!

— Изчезвай, не можем повече да си позволим да бъдем замесени.

— Мамка му!… Чакай малко, май я отвориха!

— Побързай — Ястреба затвори телефона и погледна надолу към Малкия Джоуи Савана, който беше седнал на ръба на леглото. — Да не би да имаш намерение да ми кажеш, че не си знаел, че този човек е в хотела?

— Какъв човек? — възпротиви се Джоуи. — Ти си тъпак на тъпаците, Мики Ха Ха. Май ти е необходима помощ, големи приятелю, може би нещо от сорта на едно хубаво местенце със зелени морави и железни огради и много доктори.

— Знаеш ли, Малки Джоузеф, аз ти вярвам — каза генералът. — Това не е първият случай, когато командването държи в тайна от наемниците някои аспекти от операцията. — С тези думи Ястреба стана и излезе; чуваше се как се отдалечава по коридора…

* * *

Аарон Пинкъс придружи двамата дипломати във фракове до рецепцията и гордо обяви, че неговите гости ще обитават известно време апартамента му и извънредно любезното отношение към тях ще бъде оценено не само от техния домакин, а и от правителството на Съединените щати.

Всички на рецепцията се втурнаха да оказват внимание на високопоставените посетители и когато се разбра, че и двамата не говорят английски, призоваха един пиколо, родом от Пуерто Рико, да съдейства в качеството на преводач. Пиколото, чието име беше Раул, извънредно много се зарадва на първото си общуване с Деси-Едно, което се състоеше от следното (в свободен превод):

— Хей, човече, откъде гепи тая готина униформа с тия лъскави копчета? Да не си в Армията?

— Не бе приятел, разнасям куфари. Прикрепен съм към вас, за да могат гринговците да разбират какви ги говорите.

— Хей, това е страхотно! Ти откъде си?

— П.Р.