Пътят към Омаха

— И ние!

— Не, не сте, вие сте големи клечки, дипломати от Мадрид! Така каза шефът.

— Това е за пред гринговците, човече! Хей, по-късно може да си направим едно готино парти, какво ще кажеш?

— Хей, човече, там, където ще бъдете, има всичко!

— А момичета дали има? Добри момичета, разбира се, защото моят съдружник е много религиозен.

— Ще намеря това, което му трябва, и ще намеря това, което ще ни трябва на нас. Остави на мен, човече.

— Какво казват, Педро? — попита шефът на смяната.

— Раул, сър.

— Ужасно съжалявам. Какво казаха?

— Оценяват високо добрите обноски и извънредната любезност, проявена от всички нас. И са особено благодарни, че сте наредили скромният Раул да ги придружава по време на целия им престой.

— Не ще и дума! — възкликна помощник-мениджърът. — Ти говориш изключително добре за един… за един новопристигнал по нашите брегове.

— Вечерно училище, сър. Курс за преквалифициране на имигранти в Бостънския университет.

— Обърнете малко внимание на този млад човек, джентълмени. Той е нещо по-различно!

— Тоя е най-големия задник от всичките. Това място е добро, той няма да се задържи и месец.

— Кажи ни нещо, което да не знаем, Педро!

— Може би — прекъсна разговора им Аарон Пинкъс, — ще пожелаете да разгледате това великолепно фоайе. То е наистина уникално… Бихте ли превели, ако обичате, Раул.

— С най-голямо удоволствие, сър.

* * *

Внезапно откъм асансьора се появи някакъв набит мъж с трескави очи. Той се огледа наоколо и бързо се придвижи към едно удобно място близо до изхода, откъдето очевидно щеше да може да наблюдава фоайето. Невидима за него, от сенките излезе една висока фигура с посивяла коса и индиански жакет от еленова кожа и направи няколко крачки в посока на силно развълнувания мъж, след което спря на метър от него.

— Caramba!

— Madre de dios!

Пронизителният дует изпълни фоайето, защото двамата мъже във фраковете крещяха с пълно гърло и сочеха набития мъж до изхода.

— Homicido!

— Asesino!

— Criminal!

— Demendare el policia43!

Шокираният недружелюбен джентълмен, който беше станал обект на обвиненията на фраковете, се спусна да бяга, но беше спрян на момента от високия мъж в индиански костюм, който го повали с един удар във врата и хвана главата му в мъртва хватка, докато в същото време забиваше коляното си в опашката на обвиняемия.

— Сержанти! — изрева Ястреба. — Командир Пинкъс заповяда да се евакуираме!

— И то възможно най-бързо — добави Аарон откъм вратата. — Хотелската охрана точно попълваше формулярите за открадната собственост в кабинета, но вече излязоха и са повикали полицията. Бързо!

— Ами какво ще правим с vicioso, генерале?

— Когато се събуди ще го боли гърба месец-два. Чудя се дали мафията си има санаториуми.

— Бихте ли побързали и тримата, ако обичате!

— О’кей, команданте — каза Деси-Едно и се огледа наоколо в мелето. — Хей, Раул!

— Si, Senor Embajador?44 Вие сте страхотни!

— Ще ти се обадим по-късно, човече! Сигурно ще искаш да дойдеш с нас в армията, а?

— Може, амиго. Там е по-спокойно, отколкото тук. Адиос! Буикът на Аарон Пинкъс набра скорост по Бойлстън стрийт, зави на първия завой и се отправи към хотел „Риц-Карлтън“.

— Какво е това? — изкрещя внезапно Ястреба, виждайки Деси-Едно да слага четири портфейла на седалката между себе си и Деси-Две.

— К’во е това? — попита невинно Д-Едно и вдигна невинен поглед към генерала.

— Това са портмонета — портфейли — четири броя!

— Там беше егати голямата тълпа — предположи Д-Две. — Моят приятел хич не се е постарал днеска, защото той се справя много по-добре.

— Мили Боже — каза Пинкъс зад кормилото и отново го облада чувство за самосъжаление. — Охраната на хотела… всичките тези формуляри за открадната собственост.

— Не може да правите така, сержант!

— Аз не съм чак такъв въшливец, генерале. Тва е само странична дейност, както му викате вие, гринговците.

— О, велики Аврааме — помоли се тихо Аарон, — аз наистина трябва да си наложа да бъда спокоен, кръвното ми се е качило в небесата.

— Какво става, командире Пинкъс?

— Нека просто да кажем, че това не е бил един нормален работен ден за мен, генерале.

— Искате ли аз да шофирам?

— О, не, благодаря ви. Всъщност шофирането отвлича мисълта ми от тези неща — Аарон се пресегна към радиото и го включи.

Звуците на концерта за флейта на Вивалди изпълниха малката кола и накараха Деси-Едно и Две да се спогледат неодобрително, а Пинкъс да диша по-равномерно и дълбоко, дарявайки му няколко мига душевен покой. Обаче само няколко мига. Изведнъж музиката прекъсна и развълнуваният глас на водещия замени успокояващия Вивалди с разтърсваща новина-светкавица.

— Прекъсваме тази програма, за да ви поднесем един извънреден бюлетин. Само преди няколко минути хотел „Четирите сезона“ е станал сцена на един извънреден инцидент. Обстоятелствата все още не са изяснени и потвърдени, но в хотела явно е имало безредици. Те са протекли във фоайето. Включваме по телефона нашия кореспондент от мястото на събитието, Крие Никълс, който по това време е обядвал в хотела — водещият замлъкна и добави без да иска: — Обяд в „Четирите сезона“? С нашите заплати…?

— Не обяд бе, кретен! — намеси се втори глас, дълбок и резониращ. — Жена ми смята, че съм в Марбълхед…

— В ефир си, Крис!

— Просто се шегувах, драги слушатели… но нямаше и капка хумор в това, което се случи тук преди пет минути. Полицията се опитва да уточни фактите, но това не е лесна задача. Това, което ни е известно до момента, е, че букетът действащи лица сякаш е излязъл от филм на Хичкок… Известен бостънски адвокат, двама испански дипломати, някакъв внушителен индианец с бизонска сила и най-накрая един, известен като екзекутор на мафията. Идентифицирани са имената само на първия и на последния. Те са небезизвестният адвокат господин Аарон Пинкъс и някой си Цезар Бочегалупо от клана Борджии в Бруклин, Ню Йорк. За първия се предполага, че е избягал с двамата испански дипломати. Господин Бочегалупо е задържан под стража и, според официалните рапорти, непрекъснато крещи, че иска да се види