Пътят към Омаха

с адвоката си, за когото твърди, че е самият Президент на Съединените щати. Дори да оставим настрана политическите пристрастия, ние всички знаем, че Президентът не е адвокат.

— Благодаря ти, Крис, благодаря ти за твоя извънреден репортаж и ти желая късмет в Марбълхед.

— Всичко свърши, тъпо коп… — Вивалди се завърна, но не можа да стори нищо за кръвното на Аарон Пинкъс.

— Авраам наистина ме е изоставил — прошепна първият адвокат в Бостън, щата Масачузетс.

— Това го чух, командире! — изкрещя Макензи Хоукинс. — Той може и да е, но поне докато леопардите имат петна, аз няма да ви изоставя! Ще посрещнем огъня заедно, ще го обърнем върху тях и ще ги взривим, стари приятелю!

— Възможно ли е — попита бавно Аарон Пинкъс, поглеждайки към Ястреба, — вместо мен да е бил моят дайбюк45 в човешка форма?

Глава 14

Дженифър Редуинг затвори тихо вратата на спалнята и пристъпи към писалището в дневната на апартамента в „Риц-Карлтън“, запазен от Аарон Пинкъс.

— Майка ти заспа — каза тя, докато сядаше на стола срещу Девъро, който се беше разположил на кушетката. — Най-после — добави тя и погледна към Сам.

— Предполагам, че няма да е от кой знае каква полза, ако ти кажа, че майка ми не винаги е така поркана.

— Ако аз ти бях майка, Самюъл, и бях научила за моя син това, което тя е научила през последните няколко дни, нямаше да изтрезнея през следващите пет години!

— Не пресилваш ли малко нещата?

— Ще се отрека от думите си само, ако ти решиш да се принесеш в жертва публично, като всички приходи отидат за подпомагане на майките, изкукуригали по вина на поколението си.

— Значи тя доста неща ти е разказала — каза Сам и се опита безуспешно да избегне недружелюбния поглед на красивата дама.

— Там, в къщата, ми каза само някои фрагменти, но за последния половин час се наслушах на внушително количество ужаси — ето затова може да си ме чул да заключвам вратата, както ме посъветва майка ти… Наемни убийци на игрища за голф, английски предатели, нацисти в птичи ферми, араби, които си препичат тестиси от агнета в пустинята — Боже Господи, и отвличане на папата! Ти си подтикнал този луд генерал да изкара четиридесет милиона долара от крадени досиета на разузнаването — но чак пък толкова! Исусе Христе, Папата! Не мога да го повярвам…

— Те всъщност не са едно и също, знаеш ли. Христос и Папата, искам да кажа. Спомни си, че аз принадлежа на англиканската църква, въпреки, че не мога да си спомня с точност откога не съм ходил на църква.

— Хич не ми пука дали си от англиканската църква или си някаква лунна капка от тибетския зодиак, ти си патологичен случай, съветник! Ти нямаш право да се разхождаш по улиците, а още по-малко — да бъдеш служител на съдебната институция!

— Държиш се враждебно! — отбеляза Девъро.

— Аз напълно съм откачила и побесняла! Пред тебе ненормалният ми брат изглежда като невинно агънце!

— Обзалагам се, че ще се разберем с него.

— О, сигурно, даже го виждам. Редуинг и Девъро…

— Девъро и Редуинг — прекъсна я Сам. — Аз съм по-възрастен и с по-голям опит.

— … адвокатска фирма, която връща правото в Каменната ера!

— Май тогава е било много по-ясно — кимна Сам, — Просто не са можели да издълбаят на камъните всичките тези засукани фрази.

— Дръж се малко по-сериозно, идиот такъв!

— Не съм идиот, Ред. Един драматург е казал, че понякога идва момент, когато не ти остава нищо друго, освен да крещиш.

— Позоваваш се на Ануи, но той е казал също така: „Носителко на живота, донеси светлина“. Аз бих заместила „живот“ със „закон“ — и за няколко секунди в твоята къща повярвах, че ти също вярваш в това.

— Ти си чувала за Ануи? Мислех, че съм единственият човек, който…

— Той никога не е бил адвокат — прекъсна го Дженифър, — но е обичал закона, и по-точно, езика на правото, и е превърнал голяма част от него в поезия.

— Плашите ме, индианска лейди.

— Искрено се надявам. Защото имаме един много опасен проблем на главите, съветник.

— Ако имаш предвид супербъркотията на Мак, си права — адски е ужасяващо. Но имам чувството, че ще минем между капките.

— Радвам се, че си толкова убеден — отбеляза Редуинг. — Защото аз не съм.

— „Убеден“ не е правилната дума, Ред. Нека да кажем, че съм фаталист. Съдбата може би ще бъде благосклонна към нас, ако не за друго, то поне заради комбинацията Аарон Пинкъс и Макензи Хоукинс — двама от най-способните мъже, които познавам. И ако ми се случи нещо, значи аз самият не съм на тяхното ниво.

— Ти искаше да кажеш нещо и за мен?

— Ти, лейди… В разстояние на няколко часа, от онзи глупав момент в асансьора, до сега, в този хотелски апартамент, ние преминахме през много неща.

— Предполагам, че това е най-безцветното твърдение в професионалната ти кариера — прекъсна го бързо и тихо Редуинг, все още вперила поглед в него.

— Знам, знам, но се случиха някои работи…

— Ами, не думай!

— С мен — довърши Сам — Наблюдавах те по време на това, което психиатрите вероятно биха нарекли „моменти на върховно напрежение“ и ми хареса всичко, което видях. За един човек могат да се научат страшно много неща при такива обстоятелства… Може да откриеш прекрасни неща.

— Започна да става прекалено сладникаво, господин Девъро — каза Дженифър, — и аз съм съвсем сигурна, че не му е сега времето.

— Точно сега му е времето, не виждаш ли? Ако не го кажа сега, когато го чувствам толкова силно, по- късно може и да не го кажа. Може просто да се изплъзне, а аз не искам това да се случи.

— Защо? Защото споменът за — как точно го каза майка ти — а, да, „вечната любов на живота ти“, някаква милостива монахиня, която избягала с Папата, се е върнал отново при теб? Това поредната ти лудост ли е?

— То е част от това, за което говорех — настоя Сам. — Защото този спомен избледнява, усещам го. Миналата нощ ми идваше да убия Мак, само защото е споменал името й, но сега това няма значение за мен. Поглеждам теб и вече не виждам лицето й, а това означава много.

— Да не би да искаш да кажеш, че такава личност наистина е съществувала?

— Да.

— Съветник, имам чувството, че се намирам по средата на някакъв филм на ужасите.

— Добре дошла в света на Макензи Хоукинс. И не бързай да ставаш от стола, защото ужасите могат да слязат от екрана. Как мислиш, защо брат ти си е плюл на петите? А как мислиш, защо направих всичко възможно, включително като замесих и Аарон Пинкъс, за да се опитам да избегна повторна среща с Ястреба?

— Защото това е пълна лудост — отвърна бронзовата Афродита и погледът й омекна. — Но все пак, твоят блестящ господин Пинкъс не е пожелал да отреже лудия генерал. Той явно държи непрекъсната връзка с него и работи за него, при положение, че и двамата знаем, че той би могъл най-безапелационно да прекрати тази връзка само с едно обаждане във Вашингтон и да изчисти от себе си подозренията за съучастие. Ами ти, наблюдавах те, когато