Пътят към Омаха

спомена нещо за чайници — а и ти.

— Някои неща господин Девъро като раждането, например, са ясни само на жените.

— Още един път, благодаря — за любезното обръщение каза Сам и свърна в паркинга на „Лошите приятели на Нани и други“.

— Май трябваше да спреш колата! — изкрещя Ред Редуинг, докато Сам подминаваше навеса пред входа на свърталището на Нани — Върни се сега около тридесет метра назад!

— Твоите хора заравят пленниците си до шията в мравуняци — измърмори Сам.

— Това е една възможност, която ще имам наум — каза Редуинг, отвори вратата и внимателно изкара Елинор Девъро от колата. — Размърдай се и ми помогни, иначе рейнджърът от Бруклин ще бъде най-малката ти грижа!

— Добре де, добре — Сам направи това, което му казаха, а най-накрая хвана майка си под дясната ръка и тримата влязоха в претенциозната сграда, осеяна навсякъде със снимки на голи мъже и жени. — Май не трябваше да оставям колата отвън — предположи с половин уста Сам.

— Бърза мисъл, съветник — съгласи се Редуинг не без нотка на сарказъм. — След две минути може и да я няма… Аз ще се оправя с Елинор, а ти стой там и чакай оня, Пади ли беше, не знам какъв.

— Елинор ли?

— Ние жените по-бързо усещаме сродните си души от мъжете. По-интелигентни сме… Хайде, Ели, сега ще се оправиш.

— Ели ли? — изуми се Девъро, докато шеметната индианка отвеждаше навътре майка му. — Никой не й вика Ели…

— Хей, веселяк! — чу се дрезгавият глас на някакъв огромен и набит мъж на средна възраст, подобен по-скоро на човекоподобна маймуна, отколкото на човек. Явно беше пазач и бияч по съвместителство. — Точно тук нямаме празни места за паркиране. Разкарай тоя скапан ягуар!

— Веднага, началник — Сам се помъкна обратно към колата под неодобрителния поглед на ветерана на Нани от Специалните войски.

— Аз не съм ченге — каза възрастното подобие на човек, докато Девъро сядаше зад кормилото. — Не считайте това за полицейско ограничение, сър.

— Разбрано, сър — Сам запали двигателя. — Трябва да сте от дипломатическия корпус — добави и тръгна напред към паркинга, където направи едно кръгче и спря.

Олеле… не, два пъти олеле! — отбеляза Сам в момент на умствен проблясък. Ако Вашингтон носеше някаква отговорност за атаката срещу Мак, то тя включваше унищожаване и на всички около Ястреба. А рейнджърът беше използвал имената на Пинкъс и Девъро на рецепцията! Как се беше получило така, по дяволите? Хоукинс беше пристигнал в Бостън само преди осемнадесет отвратителни часа и според собствените му признания, никой във Вашингтон все още не беше чувал за някой си Сам Девъро, а още по-малко за Аарон Пинкъс! Тогава как? Даже и при днешните съвършени средства за комуникация, един източник трябваше да разполага с един факт или едно име, за да го предаде на втори източник. Как са научили името му тогава? Мили Боже, имаше само един отговор — Ястреба е бил проследен! Следят го дори и сега, в този момент!

Къде беше Пади? Христе, трябваше да предупреди Мак! Някъде близо до него, невидим за Ястреба, имаше втори човек, наблюдаващ всяко негово движение и не беше нужно криминално въображение, за да се досетиш, че тази негова втора неизвестна личност държеше връзка с рейнджъра, разположил се два етажа под Мак… Пади, къде си?

Сам погледна към навеса; нямаше и следа от Редуинг или майка му — застаряващият също беше изчезнал. Може би, ако беше достатъчно бърз, щеше да успее да се свърже с Хоукинс в хотела. Тъкмо се готвеше да запали двигателя, когато, за негова най-голяма изненада огромният бияч изскочи отвътре и се насочи тичешком към Девъро. Той махна на Сам да се придвижи към входа. О, Господи, нещо се е случило с мама! Девъро запали и закова спирачки пред входа точно за 2,4 секунди.

— Какво има? — изкрещя на примата, който сега се усмихваше.

— Абе, момче, що не ми каза, че си с госпожица Редуинг? Тя е една славна малка девойка, ша знайш, а аз сигурно нямаше да съм толкова нелюбезен, ако знаех, че си й приятел. Моите извинения, приятел!

— Ти я познаваш?

— Виждаш ли, това скапано заведение е притежание на овдовялата ми снаха. Глупавият ми син има нещастието да купи този бардак и да го очистят при една престрелка, а мис Редуинг и дружките й от Хааваад обвиниха градската управа и ми осигуриха по-голяма пенсия. К’во мислиш за това?

— Нямам никакви мисли и никакви обяснения за събитията, които се развиват с шеметна скорост около мен…

— Да бе, хубавата мис каза, че може да изглеждаш малко объркан — и че не трябва да обръщам внимание на панталоните ти.

— Аз ги смених! Тя много добре го знае!

— Не ме интересуват подробности, момко, но чуй какво ще ти кажа. Излизай сега оттук и иди при дамите. Аз ще наглеждам тоя лимон.

— Вътре ли?

— Да не мислиш, че са в някоя яхта в бостънското пристанище, бе, момко?

Напълно озадаченият Девъро излезе от колата и едва не падна на тротоара, когато лимузината на Аарон Пинкъс с грохот връхлетя в паркинга, насочи се с пълна скорост към жълтия ягуар под козирката, след което се закова на милиметри от него.

— Сами! — извика Пади Лафърти от отворения прозорец. — О, здрасти, бе, Били Гилиган, как си?

— Справям се, Пади — отвърна омилостивеният Кинг Конг. — А ти, бе, хлапак?

— Сега като виждам, че си взел под твое покровителство момчето ми, вече съм по-добре.

— Той твой ли е?

— Мой и на моя добър работодател.

— Взимай си го тогава, Пади. Той е малко чалнат, да знаеш. Аз ще гледам и двете коли.

— Били бой, няма да повярваш на това, което ще ти кажа.

— И какво е то, Пади?

— Не само че срещнах човека, но и го карах до мен на предната седалка и проведохме много съдържателен разговор с него, Били?

— Папата ли, Пади? Твоят евреин е докарал Папата?

— По-голям човек от него, Били!

— Ами, откъде да знам наистина — освен един, разбира се, но за него не може и да става въпрос.

— Позна, приятел! Самият генерал Макети Хоукинс!

— Не ми го казвай, Пади, сърцето ми ще спре и ще пукна…

— Наистина, Били Гилиган! Самият той от плът и кръв и е по-голям и по-велик отвсякога. Помниш ли как си говорехме във Франция, когато прекосявахме горите на Марна. „Дайте ни Лудия Мак и ще пробием шибания обръч на Крауц!“. И тогава той се появи за десет дни и сам застана начело, начело, Били, и се разкрещя като луд и ни каза, че можем да го направим, защото сме по-добри от тези негодници, които искат да ни оковат във вериги! Спомняш ли си, Били?

— Най-славните дни от живота ми, Пади, — отвърна Гилиган и сълзи потекоха от очите му. — Ако не броим нашия Бог Исус, той може би е най-великият човек, който Господ е пращал някога на земята.

— Мисля, че той е в беда, Били. И то тук, в Бостън!

— Не и докато ние сме живи, Пади. Не и докато в Седалището на Възпоменателния Легион на Пат О’Брайън има и един дишащ ветеран… А бе, Пади? Какво стана с твойто момче? Проснал се е на цимента.

— Припаднал е, Били. Май им върви по семейна линия.

— Мммффф…! — се чу безсъзнателния протест от гърлото на Девъро.