Пътят към Омаха

Ред Редуинг, която го наблюдаваше озадачено. — Боже Господи, прав си.

— Рядко бъркам в такива случаи, синко. Командир Пинкъс нареди да се отправиш към онова занемарено местенце на паркинга, където се срещнахме двамата, а той ще изпрати артилерийския сержант да ви вземе веднага щом го локализира.

— Тръгваме, но ще се наложи да използвам ягуара на майка ми. Стош още не ми е върнал колата, така че кажи на Пади да се оглежда за ягуар… Ами ти, Мак — не че ми пука, честно казано — но нали този лош човек е само на два етажа под теб?

— Наистина съм трогнат от твоята загриженост, синко, но имам малко време на разположение да вдигна бивака и да прибера всички хартии.

— Откъде знаеш?

— Деси-Две направи нещо на ключалката на вратата на този кучи син и сега тя не може да се отключи нито отвън, нито отвътре. Единственият начин да се измъкне е или от прозореца на петия етаж, или след като персоналът на хотела махне цялата врата, която под хубавата дървения е армирана със стомана и си е направо капан.

— Добре тогава, ние изчезваме оттук, Мак — отвърна припряно Девъро. — Както каза, не можем да си позволим да губим време — С тези думи Сам затръшна телефона и се обърна към Ред Редуинг. — Изправени сме пред сериозен проблем — каза той и обгърна раменете й. — В духа на прекъснатия ни разговор, ще ми се довериш, нали? Моля те!

— Емоционално или интелектуално? — попита с внезапно съмнение правният опонент.

— Те са неотделими. Възможно е да ни вдигнат задниците във въздуха. Ще ти обясня по-късно.

— Спомена нещо за изчезване оттук, така че какво чакаме?

— Трябва да вземем мама и братовчедката Кора.

— Както са казвали някога дедите ми — нека се втурнем като северни ветрове преди бледоликите да са ни обградили с гърмящите си пръчки!

— Боже, това е страхотно! — Кое?

— „Северните ветрове“, „гърмящите пръчки“!

— Не и ако си се родил в племе, приятел. Хайде! Ти вземи братовчедката Кора, а аз ще взема майка ти.

— Не е ли по-добре обратното?

— Шегуваш ли се? Майка ти ти няма и капчица доверие.

— А би трябвало, аз съм й син.

— Ще го отрече, повярвай ми.

— Но аз те обичам — и ти ме обичаш. Нали се съгласихме!

— Бяхме се отнесли и двамата — най-вече ти, а аз, аз бях трогната интелектуално. Ще го разискваме по-късно.

— Това е най-нараняващото нещо, което съм чувал от теб досега.

— Хайде да тръгваме. Последният път, когато видях Кора, тя се намираше в килера и проверяваше какво има в чайниците. Ти намери нея, а аз ще докарам майка ти. Ще се срещнем в гаража. Вземи ключовете на ягуара.

— В гаража ли…?

— Забравяш, че съм индианка. Ние обикаляме целта, преди да я нападнем. Белите никога няма да се научат.

— Страхотно!

— О, я млъкни. Хайде да тръгваме!

Кора обаче отказа да помръдне и когато Сам намекна, че може наистина да заплашват физически живота й, далечната братовчедка на един от чичовците му отвори едно тайно чекмедже с магнитна ключалка и извади оттам не един, а два Магнума, калибър 357, и двата заредени, и заяви, че тя е истинският защитник на къщата.

— Не вярвам на пистолети, Кора!

— Вярвай на каквото си искаш, Сами. На далечната попийваща братовчедка й плащат, за да се грижи за това място и ти няма да ми попречиш, разбра ли, приятелче?

— Приятелче ли…? Няма да мога да спра двете „приятелчета“, които ще бъдат тук след не повече от пет минути.

— Винаги говориш смешно, Сами.

— Казвал ли съм ти някога, че те обичам, Кора?

— Два пъти, Сами, когато се беше натряскал до козирката. А сега ти и тази със страхотните крака хващайте майка ти и изчезвайте… И нека добрият Бог на протестантите се смили над тези негодници, които ще се опитат да влязат. В краен случай, обаче, може и да дрънна на полицията; нека и те да си заслужат хляба.

Жълтият ягуар с Редуинг, прегърнала полуприпадналата Елинор на задната седалка, набра скорост по платното. На втория ъгъл се разминаха с дълга черна лимузина. Въпреки угризенията, Девъро натисна педала на газта, убеден, че Кора е равностоен противник на двама нещастници с пистолети, които имаха глупостта да търсят непознат адрес в голям черен автомобил посред бял ден. Измислената му братовчедка от другия клон на фамилията би могла да ги гръмне с Магнумите си. Откъде ли ги беше взела?

— Сам, майка ти трябва да отиде до банята! — каза Редуинг дванадесет минути по-късно, люлеейки в ръцете си Елинор Девъро.

— Майка ми никога не го прави. Този вид неща са за другите хора. Тя никога не ходи до банята.

— Тя казва, че това го има във фамилията — има предвид панталонът.

— Ще бъдем при Нани след няколко минути. Кажи й да стиска.

— „Лошите приятели на Нани“ ли? — изкрещя адвокатката от племето уопотами. Там ли отиваме?

— Ти да не би да го знаеш?

— Когато бях студентка имахме два пъти тук упражнения по правно ориентирана… ориентация. Курс по конституционна цензура, нещо от този сорт… Не можеш да я заведеш там! Отворено е двадесет и четири часа в денонощието.

— Нямам избор, съветник. Само на две-три минути е оттук.

— Тя ще си умре от неудобство!

— Нищо, има възможност да хвърли вината върху семейната традиция.

— Ти си едно момченце, понесло в себе си демоничното семе на злите духове.

— Това не ми звучи никак добронамерено, Ред. Искам да кажа, че не е в съзвучие със задушевния разговор, който проведохме в кабинета ми.

— Вече ти казах, бях се увлякла. Чух думи, които не бях чувала дълго време — много дълго време. Практикуването на правото често е в противоречие с любовта към правото. За момент бях загубила контрол над перспективното си мислене, а аз не обичам да губя контрол.

— Леле, много съм ти благодарен. Излиза, че една малка разходка в глъбините на душата може да те преобрази, без значение кой е „идиотът“, който е допринесъл за това, така ли?

— Аз мисля, че една малка разходка в глъбините на душата би била от време на време много полезна в нашата професия.

— Тогава ти си истински адвокат.

— Да.

— Към коя фирма?

— „Спрингтрий, Баел и Карпас“, Сан Франциско.

— Христе, та те са истински акули!

— Радвам се, че разбираш… Колко остава още? Майка ти едвам шепне и вече е много зле.

— Не повече от минута… Ей, ами да я закараме в болница! Искам да кажа, ако наистина…

— В никакъв случай, съветник. Това ще я постави в още по-голямо неудобство, отколкото Нани. Чайникът беше празен.

— Това още някакво клонче от племенното дърво на мъдростта ли е?… Не, сигурно не е. Кора също