Пътят към Омаха

— Как върви всичко? — попита Смитингтън-Фонтини, след като Мийт излезе.

— Ефективно и по разписание. Утре рано на разсъмване крайбрежните патрули ще открият тленни останки, както и няколко спасителни жилетки и разнообразни лични вещи, включително твоята носеща се над водата херметична табакера с инициалите ти. Естествено, издирването ще бъде прекратено и ти ще имаш уникалната чест да прочетеш всички прекрасни неща, които хората, дето те презират, казват за теб след смъртта ти.

— Хей, знаеш ли, че някои от тези неща може и да са съвсем искрени, не си ли си го помислял някога? Искам да кажа, че аз се ползвам с известно уважение сред определени кръгове.

— Не и в нашата група, стари момко.

— Ето ти пак тези безсмислици със „стария момък“. Ами, добре тогава, нека ти кажа, перко такъв, ти си имал късмет, с аристократичната си майчица, с мозък в главата си, малко повече от шеметната титла, до която се е добрала в Чайния град без дори и де е мечтала някога за това. Ако не е била тя, единствения отбор, който щеше да притежаваш щеше да е някоя шайка смотаняци, които ритат кръгла топка по улиците на Ливърлейк или Ливърпул.

— Без връзките на Смитингтънови в банковите среди Фонтини никога нямаше да станат международен консорциум.

— А, ето защо е добавила Фонтини към фамилията си, за да знаят хората кой държи парите.

— Това няма да ни доведе доникъде…

— Просто искам да ти покажа къде седиш, Смити — точно така, не стоиш, а седиш! Значи след това голямо крайбрежно претърсване ще ме опеят, а след това какво ще стане?

— Когато му дойде времето, ти ще бъдеш намерен на някой от далечните външни островчета в архипелага Драй Тортугас. Двама от венецуелците ще се присъединят към теб и ще се кълнат, непрекъснато призовавайки Господа за свидетел и благославяйки Него, себе си и теб, че само благодарение на твоята смелост и упоритост всички са спасили живота си.

— Не е зле, никак даже не е зле. Може пък и въпреки всичко да си се метнал на майка си.

— Мисля, че си прав, що се отнася до артистичността — съгласи се усмихнато индустриалецът.

— А сега, какво ще правим с Гърмящия гъз? Как ще задържим него и шантавите му индиански приятел чета над земята? Не ми вършат никаква работа в пръстта.

— Точно тук ще се включиш ти. Очевидно само ти можеш да влезеш в контакт…

— Правилно — намеси се Манджекавало. — Те всички са на едно място и никой освен мен не знае къде са и така и ще бъде.

— Тогава, няма да има и защита. Как да защитаваме група, за която не е известно къде се намира.

— И това съм го измислил. Ти ми кажи какво си наумил и ако ми хареса, ще се обадя на свръзката и ще организираме среща.

— Преди да долетиш тук ти ми каза по телефона, че генералът и съдружниците му се намират, както го каза, „в сигурен подслон“.

— Да бе, наистина се надявам, че е това, което означава, защото така го каза и големият войник.

— Защо да не запазим настоящото положение на нещата?

— Какво положение?

— Сигурния подслон — каза бавно Смитингтън-Фонтини, като че ли разясняваше очевидното. — Защо не ги оставим там, където са?

— Аз въобще нямам понятие къде е това!

— Толкова по-добре… А свръзката ти знае ли?

— Би могъл да разбере, ако предостави някой достатъчно убедителен довод на Гърмящия гъз.

— По телефона ми каза, че той се нуждаел от — какво беше? — а, да, „допълнителни подкрепления“. Това достатъчно убедително ли ще бъде?

— Ще цуна някоя свиня, ако не е така. Точно това му трябва… Кого си набелязал?

— Да започнем с твоя служител с неповторимото име, Мийт…

— Пас — отхвърли Манджекавало. — За него съм приготвил друга работа. Кой още?

— Ами, тогава може да имаме проблем. Както вече ти споменах, нашите padrones от близо и от далеко са непреклонни в условието си, че към никоя от фамилиите не трябва да води връзка, която може да бъде проследена, както в случая с Цезар Бочегалупо. И тъй като нормалните пътища са затворени за теб, предлагам ти да вземеш хора от единствения достъпен източник. И по-точно, наемници.

— Кои?

— Професионални наемни войници. Те обикновено са утайката на човечеството, но се бият само и единствено за мангизи и не дават пукната пара, за която и да е друга кауза, освен тази на парите.

— Къде да ги открия тези божи агънца? Искам защита във възможно най-кратки срокове.

— Позволих си своеволието да ти донеса една дузина характеристики от една вашингтонска агенция на име „Работна сила Плюс Плюс“. Един от моите служители в Милано ме уведоми, че всичките кандидати могат да бъдат на разположение до двадесет и четири часа, като изключение е възможно единствено за двама, които утре сутринта благополучно ще се измъкнат от затвора.

— Харесвам стила ти, Фонтини — каза временно починалият директор на ЦРУ. — Къде са характеристиките?

— В кухнята. Ела с мен. Можеш да кажеш на Мийт да наблюдава предната част на двора.

Десет минути по-късно, седнал зад солидната чамова маса, разпръснал папките с характеристики пред себе си, Манджекавало реши. — Тези тримата.

— Винченцо, ти си наистина забележителен — изрече Смитингтън-Фонтини. — Самият аз бях избрал двама от тези тримата, като оставим настрана това, че точно тези двамата в този момент подготвят бягството си от затвора и ще бъдат изключително признателни за незабавното си назначаване. Обаче този третият е освидетелстван психопат, американски нацист до мозъка на костите си.

— Хвърлил се е пред някакъв автобус…

— Не е било автобус, Винченцо, а патрулна кола, която е откарвала приятеля му, друг психопат, който бил арестуван, защото се е разхождал по Бродуей в пълна униформа на Гестапо.

— Ще рискувам… Кога мога да ги получа в Бостън?

— Ами, за първите двама ще знаем сутринта, след утринната проверка в затвора, а пък нашият нацист вече пръхти от нетърпение, защото е привършил лимита на крадената кредитна карта от някаква тлъста акула, която хвърлил навремето в Иист Ривър.

— Започвам да го харесвам — не заради политическите му възгледи, не си падам по тази смрад, но той може да ни бъде от полза. Както ти каза, трябва само да ударим барабана и да изстреляме сигнална ракета. А ако другите двама успеят да се измъкнат, то направо ще ни дойдат като манна небесна, за да помогнат на каузата ни. Основното нещо е, че трябва да се задействаме по най-бързия възможен начин и да ги изстреляме в Бостън, а и този сигурен подслон, къде ли се намира и той, по дяволите… Нали знаеш, напълно е възможно точно в този момент онези тикви във Вашингтон да са взели вече генерала на мушката.

— Съмнявам се, стари момко. Щом ти не знаеш къде са, а и свръзката ти също не знае, то как би могъл да ги намери Вашингтон?

— Нямам никаква вяра на тези с коприненото бельо. Те не се спират пред нищо, нищожества такива.

* * *

В едно от дискретно осветените сепарета в „Бар и Грил“-а на О’Тул, намиращ се едва на две пресечки западно от фирмата „Аарон Пинкъс и съдружници“, младият, елегантно облечен банкер продължаваше настойчиво благовъзпитаната си атака срещу секретарката на средна възраст, подкрепяйки намеренията си с трето мартини.

— О, наистина не трябва да правя така, Бинки — възпротиви се жената и се изхили глуповато, прекарвайки нервно ръка през дългата си посивяваща коса. — Това наистина не е редно.

— Кое не е редно? — запита подвижната реклама на облеклата „Брукс