Пътят към Омаха

Брадърс“. — Казах ти какво изпитвам.

— Толкова много от нашите адвокати се отбиват тук след работа… а освен това, аз те познавам само от час и нещо. Хората ще говорят разни работи.

— Нека си говорят, сърце мое! Какво те засяга? Аз изложих случая си съвсем ясно и държа да ми отвърнеш със същото. Тези инфантилни идиотки, с които се предполага, че трябва да излиза мъж като мен, просто не ме интересуват. Далеч повече предпочитам зрелите жени, жени с опит и богата душевност… Ето, наздраве. — И двамата вдигнаха чашите до устните си, обаче само един преглътна и това не беше банкерът от Айви Лийг. — А, искам да те питам една дреболия по работа, любов моя… Кога мислиш, че нашият изпълнителен комитет ще може да се срещне с господин Пинкъс? Става въпрос за няколко милиона и много се нуждаем от съвета му.

— Бинки, казах ти… — На това място внезапно замислената секретарка неволно събра погледа си и хлъцна последователно четири пъти. — …Господин Пинкъс не ми се е обаждал през целия ден.

— Не го ли знаеш къде е, сърце мое?

— Изобщо не знам — изобщо — но неговият шофьор, Пади Лафърти, ми се обади да предупредя агенцията за коли под наем, че са ни необходими две коли.

— Наистина ли? Две?

— Спомена нещо за скиорската хижа в Хуксет. Това е в Ню Хемпшир, до границата на щата.

— А, така ли, е това няма отношение към разговора ни, просто досаден бизнес… Ще ме извиниш ли за минута, сладурано. Както се казва, имам някои неотложни нужди.

— Искаш да дойда с теб ли?

— Не съм убеден, че това е приемливо, вълнуваща сърцето ми лейди, ах ти.

— Ау-у! — изписка секретарката, атакувайки мартинито си.

Бинки банкерът се надигна от масата и отиде бързо до телефона на входа на заведението на О’Тул. Пъхна монета и набра номера; от другата страна моментално вдигнаха.

— Чичо Брики?

— А кой друг? — отвърна собственикът на най-голямата кредитна институция в Ню Инглънд.

— Обажда се племенникът ти, Бинки.

— Надявам се, че си заслужил издръжката си, младежо. Иначе не те бива за нищо друго.

— Чичо Брики. Бях наистина блестящ!

— Сексуалните ти завоевания не ме интересуват, Бинки. Какво научи?

— Скиорска хижа в Хуксет. До границата с Ню Хемпшир.

Бинки банкерът така и не се върна на масата и изпълненият с разбиране О’Тул пъхна спиртосаната секретарка в едно такси, плати сметката до нейната обител и помаха за довиждане на сконфузената физиономия зад стъклото с една-единствена дума: — Нищожества.

* * *

— Брики се обажда, стари момко. Скиорска хижа в Хуксет, Ню Хемпшир, приблизително на тридесет мили северно от границата, по маршрут деветдесет и три. Казвали са ми, че в тази околност има само две такива места, така че няма да е толкова трудно да се открие. Там ще има два автомобила със следните регистрационни номера… — Банкерът от Ню Инглънд с пепелявия тен на лицето издиктува номерата и изслуша благосклонно похвалата, отправена му от Държавния секретар.

— Много добре, Брики, точно като в доброто старо време, нали така, стари момко?

— Надявам се да е така, защото ако оплескаш и това, изобщо не смей да се вястваш в нашата общност!

— Не се притеснявай, старче. Наричат ги „Гнусната Четворка“ и определено са зверове! Излитат за летище Логън след не повече от час… Мислиш ли, че Смити би се съгласил отново да приеме яхтата ми в неговия клуб?

В подножието на Хуксет, щата Ню Хемпшир, минаваше полунощ, когато един черен микробус с изключени светлини се спусна тихо по шосето и още по-тихо спря пред павирания подстъп към бившата скиорска хижа. Вътре шофьорът с татуировка на изригващ вулкан на челото, която се виждаше ясно под лъчите на лятната луна, се обърна към тримата си съдружници в задната част на превозното средство: — Камуфлаж! — каза лаконично той и тримата бръкнаха в черните си брезентови чанти, извадиха черни маски и ги нахлузиха в пълен синхрон върху главите си. Шофьорът направи същото. — Максимално въоръжение! — продължи татуираният командир на частта със зловеща усмивка под плетената маска. — Искам ги мъртви, всички мъртви! Искам ужас, искам мор; искам да видя кръв и сгърчени мутри, всички тези прекрасни неща, за които така добре сме обучени!

— Както винаги, майоре! — просъска едното човешко подобие и със заучено движение измъкна автомат МАК-10 и пет пълнителя с по осемдесет ленти с патрони всеки, общо хиляда и шестстотин скоростни изстрела.

— Помощна огнева мощ! — продължи майорът, хвърляйки поглед около себе си, доволен, че втората му команда вече е изпълнена. Ръцете отново бръкнаха в брезентовите чанти и кръглите гранати бяха закрепени към бойните пояси. — Радиопредаватели! — разнесе се последната команда и бе моментално изпълнена. Миниатюрните уоки-токита бяха извадени и напъхани в джобовете. — Да тръгваме! Север, юг, изток и запад, ясно?

Последва хорово потвърждение и четиримата се изнизаха от микробуса, залегнаха по корем и запълзяха всеки в указаната посока. Тяхната мисия беше смъртта и смъртта беше спасението им от всичко. По-добре смърт, отколкото безчестие!

* * *

— Виждаш ли т’ва дет’ го виждам и аз, амиго? — зададе въпрос Деси-Две на Деси-Едно. Двамата бяха застанали под един клен и изучаваха околността, осветена слабо от бледата луна. — Тва е глупост, нали?

— Не трябва да си толкова жесток към тях, както казват гринговците — отвърна Деси-Едно. — Тях никога не им се е налагало да пазят нощем пилетата или агнетата от лоши съседи.

— Както казва хенералът можем да им дадем някой и друг урок, но друг път. Сега трябва да напра’им т’ва, дето той иска да пра’им… Също така денят беше труден за нашите нови приятели и ние не искаме да ги будим. Те имат нужда от сън, нъл’ тъй?

— Точно тъй. Ще се оправим и сами, о’кей?

— О’кей — и двамата се шмугнаха в сенките. — Но, помни, амиго, недей да ги нараняваш много лошо. Хенералът каза, че трябва да сме цивилизовани към военнопленниците.

— Абе, човече, ние да не сме зверове! Хенералът също така каза да държим изразуменията от Женевил.

— Абе, човече, моят любим падре обичаше да ми казва, когато ходех в Стария Сан Хуан: „Око за око, момче, но се постарай да риташ пръв — право в ташаците“.

— Истински Божи човек, амиго. Хайде да вървим!

* * *

— Говори майор Вулкан — каза тихо в радиото си фигурата в черна маска, пълзейки по южния маршрут към скиорската хижа. — Обадете се по ред на номерата.

— Две Изток докладва, майоре. Никаква активност, вражеска или някаква друга.

— Номер Три?

— Три Север, сър. На втория етаж има някаква светлина. Може ли да я гръмна?

— Не още, боецо, но когато ти кажа, атакувай всички вътре. Това вероятно са проклети извратеняци, които се гледат, докато си обменят телесни флуиди.

— Да, сър! Искам пръв да ги гръмна! Може ли, майоре?

— Добър дух, боецо, но само, когато дам заповед. Продължавайте да се приближавате.