Пътят към Омаха

— Върховният съд размишлява по въпроса. Върховният съдия ще задържи дебатите в Съда още пет дни от съображения за национална сигурност, а влечугите трябва да се явят за устен разпит един ден преди това. Разполагаме с четири дни, за да открием негодниците и да ги пратим във вечните ловни полета. Проклети аборигени!

— Колко от високопоставените правителствени служители бяха посветени в този таен план? Или имаше и лица извън правителството?

— Минималния възможен брой и от двете групи!

— А тези живи и ритащи торби за трупове тайно ли бяха вербувани за мисията, в която очевидно са се провалили?

— Толкова тайно, че даже и те не са разбрали! Но това не беше необходимо — те са психопати.

— Стой тук, Уорън — каза Трухарт, като остави стенографския си бележник на бюрото и оправи роклята си. — Ей сега се връщам.

— Къде отиваш?

— Да говоря със секретарката ти, моята майка. Ей сега се връщам и не смей да се докосваш до телефона!

— Разбира се, Джобче… исках да кажа…

— О, я млъквай! Вие големите шефове сте много, ама много странни! — С тези думи секретната стенографка излезе от кабинета и затвори вратата.

Уорън Пийс, Държавен секретар и притежател на яхта, която повече от всичко на света желаеше да запише в някой добър клуб, се раздираше между желанието да си пререже вените и да се обади на предишната си брокерска фирма и да им предложи каквато вътрешноправителствена информация пожелаят, за да възстановят по някакъв начин партньорството му. Мили Боже, защо изобщо се беше поддал на изкушението, когато старият му приятел, Президентът, му се обади с предложението да се присъедини към администрацията? Този висок пост, разбира се, си имаше предимства, но също така си имаше и недостатъци. Трябваше да се държиш любезно с толкова много хора, които не понасяш, пък и всичките тези ужасни официални вечери, където не само трябваше да сяда до чернилки, но и да се снима с тях. О, не, това в никакъв случай не беше сладък живот! Жертвите, които се налагаше да понася, можеха да изчерпят търпението и на светец… а сега и това! Чували за трупове, с живи психопати вътре и неговата собствена тайфа, която иска скалпа му! Колко абсурден беше станал животът напоследък! След няколко мъчителни минути очакването свърши. Обаче вместо Регина Трухарт в кабинета с маршова стъпка влезе майка й, Тирания, и затвори плътно вратата след себе си.

Жените от клана Трухарт бяха персонал, за който се носеха легенди. Доста привлекателна жена с остри тевтонски черти и искрящи светлосини очи, Тирания беше над метър и осемдесет и притежаваше импозантно тяло, стегнато и предизвикателно, което в никакъв случай не издаваше петдесет и осемте й години. Както и нейната майка преди това, пристигнала с легионите правителствени секретари и служители от женски пол по време на Втората световна война, Тирания беше ветеран във вашингтонската бюрокрация и притежаваше забележителни познания за задкулисните боричкания, за интригите и скандалите в средите на висшата администрация. Както и майка си, тя беше настанила дъщерите си на служба във важни правителствени учреждения. Тирания вярваше, че съдбата е предопределила жените от семейството да наставляват лидерите и да ги водят през минните полета на Вашингтон по такъв начин, че да бъдат оценени несравнимите им способности. Главнокомандващата на семейство Трухарт не се съмняваше, че работата на националното правителство всъщност се ръководи от жени като нея и дъщерите й. Мъжете съвсем определено бяха по-слабият пол и страшно се поддаваха на изкушения и глупави постъпки. Тази преценка без съмнение обясняваше факта, че в семейството цели три поколения не беше се раждало отроче от мъжки пол. Това просто не беше приемливо.

Тирания огледа разстроения Държавен секретар и в погледа й се преплетоха жалост и презрение.

— Дъщеря ми ми предаде всичко, което сте й казал и също така ми описа очевидно ненаситното ви либидо — каза тихо, но твърдо тя, като че ли порицаваше някое малко сконфузено момче в директорски кабинет.

— Съжалявам, госпожо Трухарт! Честно, денят беше ужасен и аз не съм искал да направя нищо нередно.

— Няма нищо, Уорън, недей да плачеш. Аз съм тук, за да ти помогна, а не за да те накарам да се чувстваш лошо момче.

— Благодаря ви, госпожо Трухарт!

— Но, за да мога да ти помогна, първо трябва да ти задам един много важен въпрос. Ще ми отговориш ли честно, Уорън?

— О, да, да, ще ви отговоря!

— Добре… Кажи ми сега, сред посветените в тази тайна операция, като изключим служителите от правителството, има ли такива, които да имат материални интереси в застрашената военновъздушна база?

— Всичките, за Бога!

— Тогава търси внимателно един от тях, Уорън. Той е продал останалите.

— Какво?… Защо?

— Обхватът е прекалено голям, не мога да ти отговоря, докато не разполагам с повече факти — например с борсови опции или данни за срочни сделки, но едно нещо е сигурно.

— Какво е то?

— Никой от администрацията с изключение на вас самия не би се спрял на такова дяволско решение — да се наемат хора, държани в карцер във военен затвор заради тяхната доказана жестокост. Уроците от Уотъргейт и Иран са оставили незаличими следи, колкото и отблъскващо и антипатриотично да е това. Казано по-просто, били са оставени прекалено много улики.

— Но защо точно аз съм изключение?

— Вие сте прекалено нов и неопитен в този град. Не бихте могъл да знаете как да включите и президентските съветници в една такава операция. Те всичките биха се изпокрили по хълмовете наоколо, с изключение, може би на Вицепрезидента, който вероятно изобщо няма да е схванал за какво става дума.

— Значи мислите, че някой от… цивилните?

— Аз рядко греша, Уорън… Ами, всъщност само веднъж, и то по отношение на съпруга ми. Но след като момичетата и аз го изхвърлихме от къщата, той отиде в Карибско море да превозва туристи с лодката си от Вирджинските острови. Едно напълно презряно човешко същество.

— Наистина ли? И защо така?

— Защото той твърди, че е напълно щастлив, което всички знаем е невъзможно в нашето сложно общество.

— Шегувате ли се…?

— Господин Секретар, имате ли нещо против да се концентрираме върху неотложния проблем? Настоявам да поставите „чувалите за трупове“ под пълна изолация и да представите историите, които могат да плъзнат откъм Куонтико като пиянски брътвежи. А след това да се постараете да се свържете тайно с Нула — Нула — Нула — тире — Нула — Нула — Шест във форт Бенинг.

— Какво е това, по дяволите?

— Не какво, а кой — отвърна Тирания. — Наричат ги „Самоубийствената Шесторка“…

— Като „Гнусната Четворка“ ли? — прекъсна я Пийс, гледайки накриво.

— На светлинни години разстояние са от тях. Те са актьори.

— Актьори ли? Какво мога да искам от някакви актьори?

— Тези са уникални — изрече Трухарт, като се наведе към него и снижи глас. — Те убиват само за добри отзиви, каквито никога не са получавали.

— Как изобщо са попаднали във форт Бенинг?

— За дългове и ипотеки.

— Какво?