Пътят към Омаха

— Просто кажете на жената на Пади къде отиваме. Ако случайно се разделим, тя знае пътя.

Ястреба предаде информацията и моментално получи бързия и ясен отговор на Ерин Лафърти: — О, Исусе, благословен да си! Ще си имам работа с момчетата, дето се грижат за кухнята на евреите, а те наистина знаят откъде да вземат най-хубавото месо и най-пресните зеленчуци!

— Била сте там и друг път, доколкото се досещам?

— Да съм била там ли! Не казвайте никога на енорийския ми свещеник, но славният Сидни и скъпата му съпруга Сара ме направиха кръстница на сина им Джошуа — точно по еврейски маниер, нали разбирате. Джош ми е като собствен син, а Пади и аз се молим един ден той и Бриджи да се вземат.

— А енорийският ви свещеник ще одобри ли?

— Какво разбира той, по дяволите? Само се налива с френските си вина и ни отегчава до смърт с книжките си. Нескопосник.

— Помисляла ли си сте си някога да се кандидатирате за Папа? — попита Макензи с усмивка. — Навремето познавах един, който мислеше точно като вас.

— Опазил ме Господ! Как би могла една проста ирландка като мен дори да си го помисли?

— „Смирените ще наследят земята“, защото на техните плещи се крепи морала на цялото човечество.

— Ей, ти! Да не би да се опитваш да ме сваляш? Защото, ако е така, моят Пади ще ти счупи главата!

— Дори не си и мечтая за това, мадам — отвърна Ястреба, гледайки профила на Ерин Лафърти. — И съм сигурен, че ще го направи — добави боецът, който вероятно беше един от най-добрите в ръкопашния бой, служили някога в армията. — Той, разбира се, би ме смазал.

— Ами, годинките си летят, но момчето ми все още си го бива.

— Той има вас, а това е далеч по-важно.

— Какви са тези четки, бе момко? Аз съм стара жена, за Бога!

— А пък аз съм един още по-стар мъж, но едното няма нищо общо с другото. Просто искам да кажа, че за мен е чест да ви познавам.

— Поставяш ме в неудобно положение, войниче!

— Не съм искал.

Ерин Лафърти натисна педала на газта до край и колата се понесе с пълна скорост напред.

* * *

Волфганг Хитлух, роден Били-Боб Бейо, мина през вратата и тръгна, следвайки указателните табели, по широкия коридор на отделението за загубен багаж на летище „Логън“. В ролята си на една трета от високоплатената група за сигурност, наета от „Работна Сила Плюс Плюс“, той трябваше да се срещне с двамата си Kameraden59 на покрития паркинг срещу стоянката на такситата. За разпознаване трябваше да държи сгънат „Уолстрийт джърнал“ с няколко ясно оградени с червено мастило заглавия, въпреки че до последния момент твърдо беше настоявал това да бъде екземпляр от книгата Mein Kampf60.

Ако не се нуждаеше така отчаяно от работа, щеше да откаже на принципна основа. „Джърнал“ беше всеизвестен символ на упадъчните, алчни за пари демокрации и трябваше да бъде изгорен на клада заедно с още деветдесет и девет процента от вестниците и списанията в страната. За нещастие, обаче, на Волфганг работата му беше необходима, защото един подозрителен черен служител от бюрото за безработни беше унищожил чековете му за помощи — и сега му се налагаше да остави принципите си на заден план и да приеме аванса от две хиляди долара и самолетния билет.

Всичко, което знаеше, беше, че той и двамата му Kameraden трябваше да охраняват някаква група от седем човека, които се крият, като трима от тях са военни. Това означаваше, че шест униформи ще се грижат за четири цивилки, което си беше сладка работа. Волфганг Хитлух, с „Джърнал“-а в едната ръка и с чантата си в другата, се запромъква между колите и прекоси двете открити платна, водещи към паркинга. „Не трябва да бия на очи!“ — помисли си той, докато отиваше към огромния гараж под лъчите на късното следобедно слънце. Всичко трябваше да бъде пазено в дълбока тайна, го бяха предупредили от „Работната Сила Плюс Плюс“. Ангажиментът явно се състоеше в охраната на толкова високопоставени официални лица, че правителството не се решаваше да гласува доверие на слабаците неарийци, проникнали навсякъде в Тайните служби… Къде бяха неговите Kameraden — зачуди се той.

— Ти ли си, Волфи? — попита огромен негър, изниквайки от сянката на една кръгла колона от бетон.

— Какво?… Кой? Какво казахте?

— Много добре ме чу, приятелче. Ти носиш вестника, а ние видяхме червеното мастило, когато пресичаше онези две улици на откритото — Черният гигант протегна ръката си и се усмихна. — Радвам се да се запознаем, Волф — името ти е доста странно, между другото.

— Да, ами… предполагам, че е така — Нацистът прие протегнатата ръка така, като че ли докосването щеше да го зарази с някаква болест за цял живот.

— Ще бъде голям майтап, братко.

— Братко?

— Ето — продължи огромният мъж, посочвайки зад себе си, — нека да те запозная с нашия партньор и не обръщай голямо внимание на външния му вид. След като се измъкна, не можа да се стърпи да не навлече любимите си парцали.

Казвам ти, Волфи, ще се пукнеш от смях, ако чуеш как говорят тия дърти врачки и откачените им мустакати съпрузи!

— Врачки ли…?

— Хайде, Роман, излез оттам и ела да се запознаеш с Волфи!

От сянката на колоната изникна втора фигура, мъжът пак беше мускулест, но беше облечен с развяваща се оранжева риза и син пояс над плътно прилепналите черни панталони. Черни къдрици се спускаха над челото му, а на едното ухо имаше златна обеца. „Циганин!“ — помисли си Волфганг. — „Молдавският бич! По-зле дори от евреите или негрите! Deutschland uber alles!61 — циганин!“

— Хело, мистъф Волфовиц! — извика мъжът с обицата, протягайки ръката си. Ослепително белите му зъби пробляснаха под тъмните мустаци. Той беше абсолютна противоположност на представата на Волфганг за Kamerad. — формата на очите ти ми говори, че ще имаш дълъг живот с големи финансови успехи! За тази ценна информация не искам никакви пари — все пак ще работим заедно, нали?

— О, велики фюрер, къде си, да му се не види? — прошепна Волфганг, ръкувайки се с отсъстващо изражение.

— Какво е това, Волфи? — попита черният колос, полагайки грамадната си черна ръка на рамото на Волфганг.

— Нищо, нищо!… Сигурни ли сте, че няма никаква грешка? Вие сте от „Работна Сила Плюс Плюс“?

— А откъде другаде, братко. Между другото, аз се казвам Сайръс — Сайръс М. Името на приятеля ми е Роман З., а ти си Волфи X. Естествено ние изобщо няма да се питаме какво означават буквите на вторите ни имена — което и без това не променя кой знае колко нещата, защото си имаме и още много други, нали така, братко?

— Jawohl62 — Волфганг кимна и след това пребледня. — Исках да кажа, че си абсолютно прав… Brudder63.

— Какво?