Пътят към Омаха

— Забележката ви е странна.

— Искате да кажете пренебрежителна — въпреки бинокъла, който го прикриваше донякъде, се виждаше, че Сайръс се е ухилил.

— Ами да, предполагам, че може и така да се каже, но въпреки това забележката ви е странна. Имате ли нещо против да я доизясните?

— Аз съм по-възрастен, отколкото вероятно предполагате, господин Д. и имам страхотна памет — Сайръс нагласи бинокъла си на фокус и продължи с тих и спокоен глас: — Когато се представихме един на друг миналата вечер — с бойните ни имена, естествено, и когато генералът ни даде инструкции, мисълта ми се върна няколко години назад… Вестникарските истории за Далечния Изток обикновено привличат вниманието ми, понеже съм прекарал известно време по тия места… Вашият генерал е същият, когото изхвърлиха от Китай за оскверняването на някакъв национален монумент в Пекин, ако не се лъжа, нали? фактически дори си спомням името му — генерал Макензи Хоукинс — което точно се връзва с „Командира X“, като оставим настрана, че всички вие се обръщате към него с „Генерале“… Той е точно човекът, който накара Вашингтон да се прави на маймуна заради китайските му деяния.

— Без да давам потвърждение на нито една дума от абсурдното ви заключение, искам да ви попитам какво целите с това?

— Ами, свързано е с начина, по който бях нает — Сайръс придвижи бавно бинокъла напред и назад, голямата му глава и рамене се преместиха в пространството като оживял торс на статуя в забавен каданс, което съвсем подхождаше и на скулптурните му черти. — Вижте какво, аз съм работил на този фронт с временни прекъсвания няколко години и познавам правилата, а те не се променят. Преди всяка нормална задача ни даваха кратък, но задълбочен преглед на задълженията…

— Какво точно означава това? — попита Сам, който при нормални обстоятелства съобразяваше бързо.

— Имена, явки, кратки словесни бележки, описващи характера на задачата…

— Защо? — прекъсна го Девъро.

— Абе, съветник — каза бавно Сайръс, свали бинокъла от очите си и погледна към Сам. — Вие май наистина си играете на адвокат в момента, а?

— Щом сте толкова осведомен, то какво очаквате?… А вие откъде разбрахте, между другото?

— Всичките сте една стока — отвърна Сайръс М., подсмихвайки се. — Чух ви и тримата — онзи възрастния, дамата с бронзовия тен, която не се нуждае от слънце, за да го постига, и вас. Ако си спомняте, миналата вечер генералът ми нареди да се разходя наоколо и да проверя всички възможни подстъпи. Вие тримата останахте след като майка ви — поне предполагам, че ви е майка — и „Командирът X“ си легнаха. Може да се каже, че ми се е случвало да попадна за известно време в лапите на закона и съм наясно кога разговарят трима адвокати.

— Добре — остана удовлетворен Девъро, — да се върнем тогава на първия ми въпрос: Защо се явявате просто като наемна охрана, на която дават сведения за задачата?

— Защото ние не сме просто охрана, а сме наемници.

— Какви сте вие? — извиси глас Девъро.

— Бойци под наем, и не викайте толкова.

— O, Господи! — За нещастие, заедно с тази молитва Сам разля каната с кафето върху себе си. — Исусе, пари!

— Така е обикновено с хубавото кафе.

— Що не си затворите устата! — изкрещя Сам, подскачайки и събувайки панталоните си със страшна скорост. — Какви са тези наемници?

— Общоприето схващане е, че наемниците приемат каквато и да е задача в името на всемогъщия долар, но това не е истина. Аз съм минавал и от едната, и от другата страна, когато не е имало никакво значение, но не бих го направил, ако имаше. Просто не бих приел задачата… И също така не бих я приел, ако не са ми приятни тези, с които я изпълнявам — и точно тази е причината да си нямате трети „пазач“.

— Трябвало е да има още някой ли?

— Той не е тук, така че едва ли има смисъл да се впускаме в тази тема.

— Добре, добре! — Девъро се изправи и продължи с всичкото достойнство, което успя да събере в себе си. — Което ме навежда на втория ми въпрос, който беше — какъв беше по дяволите?

— Защо не ни е била дадена по-подробна спецификация на задачата?… И въз основа на дългогодишния си опит ще се опитам да ви дам що-годе разумен отговор.

— Ако обичате.

— Всичко, което ни казаха беше, че сте седем човека, трима от които военни, а този втори факт трябваше да ни подслади задачата. Никакви описания на обстоятелствата, на потенциалните врагове, нито намек за политика — политика в най-общия смисъл на думата, например законност или незаконност на каузата. Това говори ли ви нещо?

— Очевидно е — отвърна Сам, — че обстоятелствата, съпътстващи тази, както я нарекохте, задача, трябва да останат в тайна.

— Това е приемливо по отношение на правителството, но не и на нас.

— Защо?

— Защото ние поемаме голям риск за големи пари, но в задълженията ни не влиза да работим слепешката. Необходим ни е, да го наречем, основен информационен минимум.

— Дотук не ми е трудно да схвана, но не разбирам накъде клоните.

— Ще го произнеса вместо вас. Липсващите страници от този сценарий могат да съдържат само две възможности. Първата е, това да е някаква непозволена правителствена намеса, което означава, че никой не бива да знае нищо, защото всеки, който узнае нещо, по официален или някакъв друг начин, може да свърши в Ливънуърт или на тихо място с много цветя и кипариси… а втората възможност е още по-малко обнадеждаваща.

— Кажете я — помоли Девъро, изучавайки обезпокоено безизразното лице на Сайръс М.

— Операция — жило, съветник. — Жило ли…?

— Да, но не от онзи симпатичен сорт като залавяне на някой голям престъпник, който крои някакъв таен план, или пък да се хванат на местопрестъплението лоши хора, които вземат подкупи, а не трябва да го правят. Става дума за нещо далеч по-смъртоносно… Има си термин за това: нарича се „дълбоко ужилване“.

— „Дълбоко“ ли?

— Такова, от което не можеш да се оправиш.

— Искате да кажете…?

— Изгражда се защитна стена, за да се прикрият истинските намерения. Екзекуция.

— Исусе Христе!… Защо ми казвате това?

— Защото мога да оттегля Роман З. и себе си.

— Защо?

— Първо не ми хареса третия човек, когото бяха изпратили, а сега, когато вече знам кой е Командирът X, разбирам, че някой наистина иска главата на вашия генерал, а може би и главите на всички ви. Вие може и да не сте съвсем с всичкия, но от това, което видях, смятам че не го заслужавате, особено момичето, и аз не искам да участвам… Ще заложа литиевите детектори — ако изобщо пристигнат — и след това ще помислим.

— Боже мой, Сайръс…!

— Стори ми се, че дочух гласове, а също така и няколко крясъка — неочаквано се намеси Дженифър, като влезе в дневната с чаша кафе в ръка. — Сам Девъро! — изкрещя тя, взирайки се в панталона на адвоката. — Пак ли го направи!

* * *