Пътят към Омаха

Шестимата мъже бяха на различна възраст — от двадесет и шест до тридесет и пет години, едни имаха повече, други по-малко коса, някои малко по-високи, други по-ниски, но всички притежаваха три качества. Лицата на всички бяха характерни, без значение дали чертите бяха закръглени, проницателни или безизразни. Те притежаваха някаква непосредственост или… нека го наречем, театралност. Телата им бяха изключително тренирани. Години наред бяха изучавали акробатика, фехтовка, танци (модерни и класически), бойни изкуства (като платени каскадьори), двойни дубли и падания на задни части (неотменни за добрите комедии и фарсове). И най-накрая, всеки един от тях владееше умението да преправи гласа си в най-различни октави и още по-широк спектър диалекти. Всичките гореизброени неща бяха основата на тяхното занимание — о, не, по-скоро на тяхното изкуство! — и, естествено, на характеристиките им, които се бяха стоварвали с неизменна последователност върху бюрата на разни не особено възхитени импресария и продуценти. Защото те бяха актьори, най-безпаричните и най-неразбрани човешки същества на земята — особено, когато са безработни. С една дума, те бяха уникални.

Тяхната група също беше уникална в аналите на тайните операции. Тя беше сформирана от един възрастен полковник от военното разузнаване във форт Бенинг, маниак на тема кино, телевизия и театър. Той беше известен с това, че отменяше нощни тренировки, ако те съвпадат по време с някой филм, който искаше да гледа в Питсфийлд, финикс Сити или Кълъмбъс. Знаеше се също така, че редовно си урежда полети на ВВС, за да види някоя нашумяла пиеса в Ню Йорк или Атланта. Но поради достъпността си телевизията беше неговият наркотик. По време на делото по развода четвъртата му съпруга потвърди, че той е седял по цели нощи пред телевизора, за да гледа филмите в късните часове. И естествено, когато шестима актьори, истински актьори от плът и кръв, се появиха във форт Бенинг, неговото въображение превключи на най-високи обороти — някои от колегите му дори твърдяха, че е изскочило от скоростната кутия.

Той лично проведе първоначалното обучение на всеки от тях и остана възхитен от индивидуалните им психически способности. Той бе дълбоко впечатлен от начина, по който всеки един от тях се вписваше съвсем естествено в различни социални групи, като преминаваше лесно от жаргона на градските бездомници към диалекта на провинциално момче.

Това беше полковник Етълред Броукмайкъл — бивш Бригаден генерал Броукмайкъл, докато онзи въшлив харвардски адвокат от Инспектората на Генералния щаб не го беше обвинил несправедливо в търговия с наркотици в югоизточна Азия! Наркотици! Него, който не различаваше коката от колата! Той просто беше улеснявал транспорта на разни лекарствени доставки, а когато му предлагаха пари, даваше по-голямата част от тях на домове за сираци, като оставяше за себе си незначителни суми за театрални билети. Но с тези актьори той разбра, че е намерил пътя да възвърне чина, който заслужаваше.

И така, разжалваният полковник Етълред Броукмайкъл, с помощта на някои от влиятелните си приятели в Пентагона, успя да направи така, че неговата малка група изпълнители да бъде подчинена единствено на него. Беше си мислил да ги нарече с името „Екип Z“, но актьорите единодушно го отхвърлиха. Те отказаха да приемат последната буква от азбуката и тъй като авторските права за първите бяха вече запазени, настояха за някакво друго кодово име, защото, ако някога се заснемеше телевизионен сериал, искаха контрол върху разпространението, книгата по филма, печалбите и правата за преиздаване, в гореизброения ред.

Името дойде заедно с успешното изпълнение на третата им задача, когато се бяха внедрили в една печално известна банда от Червените бригади в Колона, Италия и бяха освободили американски дипломат, отвлечен като заложник. Бяха го направили посредством една реклама във вестниците, че те са най- добрите снабдители-комунисти в града. Това привлече вниманието на терористите и те бяха наети да снабдят с провизии празненството по случай рождения ден на зловещия им шеф, което щеше да се проведе в тайния им базов лагер. Останалото беше, както се казва, фасулска работа. Обаче в кръговете на тайните служби се роди легендата. „Самоубийствената шесторка“ беше сила, с която трябваше да се съобразяват.

Последвалите операции в Бейрут, Ивицата Газа, Осака, Сингапур и Баскинг Ридж, щата Ню Джърси само увеличиха славата им. Те бяха успели да се внедрят сред най-примитивните и жестоки престъпници в света и да ги изкарат на бял свят, като се започне от трафиканти на наркотици и оръжейни снабдители на наемни убийци, та до държавни терористи. По време на тези свои рисковани мисии те не понесоха никакви загуби.

Те също така нито веднъж не бяха видели пистолет или нож и не бяха хвърлили нито една граната. Това обаче, го знаеше само един човек — реабилитираният бригаден генерал Етълред Броукмайкъл.

И така, Държавният секретар Уорън Пийс пристигна във форт Бенинг и двуместният джип го откара в най-отдалечената точка на деветдесет и осемте хиляди акра, владение на армията, за да предаде свръхсекретните си инструкции на Броукмайкъл.

— Уговорил съм го с нашите хора в Швеция — каза Пийс. — Те ще обяснят на Нобеловия комитет, че става въпрос за национална криза и ще се споразумеят с тях колко тона херинга ще трябва да внесем. След това твоите момчета долитат от Вашингтон, а не от Стокхолм, като преди това са разговаряли с Президента. Кметът на Бостън ги посреща на летището с пресконференция, лимузини и ескорт от мотоциклети, както му е редът.

— Защо Бостън?

— Защото той е Атина-та на Америка, седалището на науката, мястото, откъдето би трябвало да произнесе словото си една такава делегация.

— И също така мястото, където по една случайност се намира Хоукинс, така ли?

— Ние мислим, че това е възможно — прекъсна го Държавният секретар. — Но сигурното е, че той няма да може да се откаже от тази награда.

— За Бога, та той ще изскочи от някой лагер в Ханой и ще преплува Пасифика, за да я вземе! Исусе, Воин на столетието!

— И след като се появи веднъж, твоите момчета го отвличат и поемат с него над Атлантика в северна посока, много далеч на север. Заедно с всичките антипатриотични негодници, които работят за него.

— Кои може да са пък тези? — попита генерал Броукмайкъл, макар да не го интересуваше кой знае колко.

— Ами, първият е един бостънски адвокат, който е защитавал Хоукинс в Пекин, казва са Девъро…

— Урррааа! — изкрещя бригадният генерал. Ревът можеше да се сравнява единствено с атомен взрив в пустинята. — Дрисльото от Харвард ли? — извика и вените на застаряващото му гърло така се откроиха, че Държавният секретар помисли, че ще свърши в близкостоящия храст диви рози.

— Да, струва ми се, че е завършил Харвард.

— Той е труп, труп, труп! — закрещя генералът. — Той е минало, обещавам ви!…

* * *

Марлон, Дъстин, Тели и Херцогът седяха с лице един към друг в четирите подвижни кресла на самолета ВВС II, а Силвестър и сър Лари бяха на малката маса за конференции в средата на салона. Всички продължаваха да заучават репликите си както и да подобряват начините за встъпване в спонтанни необвързани разговори. Докато самолетът започна спускането си, приближавайки Бостън, се чуваше смесица от шест различни гласа с отчетлив шведски акцент. Пред всеки имаше огледало и бойците от „Самоубийствената шесторка“ проверяваха грима си — три клинообразни бради, тип Ван Дайк, два чифта мустаци и перука за сър Лари.

— Здрасти, бе! — извика един младолик русокос мъж, появявайки се от затворената врата в задната част на пътническата кабина. — Пилотът каза, че вече мога да изляза.

Какофонията от гласове затихна, докато Вицепрезидентът на Съединените щати влизаше с широка усмивка в обширната зала на самолета. — Не е ли забавно? — каза той ведро.

— Кой е тоз? — попита Силвестър.

— Това е моят самолет — отвърна наследникът на Овалния кабинет. — Не е ли страхотно?