Пътят към Омаха

— Моля…?

— Известно ли ви е кой е този човек?

— Да, сър, разбира се, сър!

— Тогава изпълнявай каквото ти се нарежда и не се помайвай!

След малко ефрейторът и още един член на екипажа донесоха питиета за всички. И всички се усмихнаха, надигайки чашите си.

— За вас, сър — вдигна наздравица Дъстин този път без да заеква.

— И аз ще го повторя — каза Тели. — И забрави за близалката, приятелю.

— Леле, момчета, вие наистина сте страхотни!

— За нас е изключителна чест да бъдем приятели на Вицепрезидента на Съединените щати — каза любезният Марлон, като отпи от чашата си.

— Леле, просто не знам какво да ви кажа. Чувствам се като един от вас!

— Ти си, пътнико. Ти си един от нас — каза Херцогът, надигайки повторно чашата си. — И на тебе са ти видели сметката, както и на нас.

* * *

Дженифър Редуинг с ентусиазираната помощ на Ерин Лафърти, както и с тази на леко подпийналите си Деси-Едно и Две, приготви някаква многонационална мешана скара и я поднесе на верандата. Металният съд съдържаше четири отделения, така че всички вкусове можеха да бъдат удовлетворени. Жената на Пади Лафърти се беше обадила на снабдителите в Марбълхед и ги беше накарала да донесат най-добрата сьомга и най-пресните пилета, а след това се беше свързала с момчетата в Лин и беше поръчала да изпратят най- добрите филета, които им се намираха.

— Не знам какво мога да направя за теб, страхотна малка красавице — извика Ерин, поглеждайки Дженифър с възторжени очи. — Дали да не се опитам да намеря отнякъде месо от бизон?

— Не, скъпа Ерин — отвърна Джени през смях и продължи да бели огромните картофи от Айдахо, които бяха намерили в мазето. — Ще си изпека няколко парчета от сьомгата.

— О, като вашите индиански риби в пенливите ви и буйни реки ли?

— Пак не позна, Ерин. Като храна с ниско съдържание на холестерин, каквато всички ние трябва да ядем.

— Аз опитах да храня известно време Пади по този начин и знаеш ли какво ми каза той?… Каза ми, че ще каже на самия Господ — лице в лице, представяш ли си, че ако той не е искал червенобузите му ирландски момчета да ядат филета, то защо тогава изобщо е създал, по дяволите, такива неща за ядене?

— И получи ли някакъв отговор?

— По неговите думи, да. Преди две години, благодарение на господин Пинкъс, посетихме родствениците си в Ирландия и там Пади падна на земята и я целуна. Когато се изправи, ми каза: „Получих послание от Бога, жено. Що се отнася до филетата, аз съм изключение и това е светата истина!“

— Ти повярва ли му?

— Хайде, красавице — отвърна Ерин Лафърти, усмихвайки се сладко и съвсем невинно, — та той си е моето момче, единственото момче, което съм искала през живота си. След тридесет и пет години ли да тръгна да променям възгледите му?

— Давай си му тогава филетата.

— Ами точно така правя, Джени, но преди това им изрязвам всичката сланина и той крещи като луд, че или месарят ни мами, или аз не мога да ги готвя като хората.

— И какво правиш тогава?

— Сипвам му една допълнителна чаша уиски, красавице, или нещо друго, което да го забаламоса.

— Ти си забележителна жена, Ерин.

— О, я стига глупости, момиче! — каза жената на Пади Лафърти и се разсмя, докато кълцаше марулите за салатата. — И ти като са ожениш, ще научиш някои работи. Първото нещо е да си го пазиш жив и здрав, а второто е да му пазиш батериите от изтощаване, това е всичко!

— Завиждам ти, Ерин — Редуинг се вгледа в пълното, но приятно лице на госпожа Лафърти. — В теб има нещо, което аз мисля, че никога няма да притежавам.

— А защо не, момиче? — Ерин спря да кълца.

— Не знам… Може би защото трябва да бъда по-силна от всеки мъж, който би се оженил за мен. Искам да кажа, че не мога да си позволя да остана на второ място.

— Ами аз вече ти казах какъв е начинът. Както аз постъпвам с Пади, с когото искам да прекарам земните си дни. Казвам му, че може да си яде филетата, но той не знае, че изрязвам мазнината. Получава си пържолата — и спира да мрънка — но хапва само месце. Разбираш ли какво имам предвид? Дай на кученцето да си глозга кокала и то е доволно. И забравя останалото.

— Да не би да ми предлагаш да манипулирам мъжа си?

— А какво правят жените от памтивека?… Докато не дойдоха днешните госпожички, всичко си беше наред.

— Забележително — каза дъщерята на уопотамите и се замисли дълбоко.

Изведнъж откъм дневната се разнесоха викове на екзалтация или на гняв, или и двете — беше невъзможно да се различи. Дженифър изтърва картофа на пода, Ерин хвърли без да иска кочана на марулята към тавана и счупи дългата неонова тръба, а парчета нападаха в купата със салата. Деси-Едно отвори вратата на кухнята с такава сила, че тя се удари в стената и отскочи обратно право във физиономията му, размествайки временното чене в устата му.

— Ей, вий! — изкрещя той. — Елате тук и вижте к’во дават по телевизията! Тва е щуро!

Двете жени се втурнаха към вратата, нахълтаха в дневната и се вторачиха в телевизионния екран. Там се виждаха шестима несъмнено важни посетители. Посрещаше ги кметът на Бостън, който очевидно не знаеше по какъв начин да изрази признателността на града за посещението.

— И така, ние ви приветстваме тук в Бо-остън, джентълмени от Нобеловия комитет в Швеция, и ви изказваме и-искрената си благодарност, затова че избрахте великия университет Ха-арвард за плодотворното ви създаване на нови международни връзки и издирването ви на Воина на столетието, а именно генерал Макензи Хоукинс, за когото вие предполагате, че се намира някъде към далечните ни западни околности и ще чуе или види това предаване — кой написа тая глупост?

— Прекъсваме прякото ни предаване, за да ви припомним! — намеси се гласът на говорителя, докато образът онемяваше. — Известният Нобелов комитет пристигна в Бостън, за да вземе участие в Харвардския симпозиум по международно сътрудничество, но говорителят, сър Ларс Олафер, заяви при пристигането си преди пет минути, че втората им мисия е да открият местонахождението на генерал Хоукинс, два пъти носител на Медала за чест на Конгреса и избран от Нобеловия комитет за Воин на столетието… Моторизираният ескорт на кмета след малко ще се отправи към хотел „Четирите сезона“, където участниците в Нобеловия комитет ще отседнат по време на симпозиума… Една минута моля. Току-що ни се обади Ректорът на Харвардския университет… Какъ симпозиум ли? Откъде да знам аз, по дяволите, вие се разпореждате в това място, не аз!… Извинявайте приятели, малко объркване на комуникациите… А сега, да се върнем към редовната ни програма, повторение на най-популярното ни предаване „Наблюдавай си придобивките“.

Макензи Хоукинс се надигна от стола си и изрева:

— По дяволите, Воин на столетието! Чухте ли всички?… Разбира се, това трябваше да стане рано или късно, но фактът, че наистина стана, ме прави най-гордият военен, който е съществувал някога! И, нека ви кажа, момчета и момичета, че имам намерение да поделя тази велика чест с всеки служил някога под моето командване, защото това са истинските герои и аз искам целият свят да го разбере!