Пътят към Омаха

— Генерале — каза спокойно, дори любезно огромният черен наемник. — Вие и аз трябва да поговорим.

— За какво, полковник?

— Аз не съм полковник, а вие не сте Воин на столетието. Това е клопка.

Глава 20

Тишината беше едновременно наелектризирана и трогателна. Сякаш всички, събрани в стаята, бяха станали свидетели на страданието на голямо вярно куче, предадено от господаря си, който го е подмамил навън и го е оставил в смъртоносните челюсти на глутница вълци. Дженифър Редуинг отиде тихо до телевизора и го изключи, докато Макензи Хоукинс не сваляше поглед от Сайръс.

— Струва ми се, че ни дължите обяснение, полковник — каза генералът, чийто поглед изразяваше едновременно учудване и наранено достойнство. — И вие, и аз току-що чухме речта на говорителя на шведския Нобелов комитет, и освен ако слухът ми не ме е подвел, той каза, че аз съм носител на наградата на „Воин на столетието“. Този репортаж ще бъде гледан от милиони хора в цивилизования свят, затова ми се струва, че фалшификацията е немислима.

— Операция „Дълбоко ужилване“ — каза меко Сайръс М. — Опитах се да го обясня и на колегите ви, мис Р. и мистър Д.

— Опитайте да го обясните още веднъж и на мен, полковник.

— С риск да се повторя, аз не съм полковник, генерале…

— А аз не съм „Воин на столетието“ — прекъсна го Хоукинс. — Предполагам, че държите да повторите и това.

— Вие може и да заслужавате тази чест, сър, но тя никога няма да ви бъде връчена от Нобеловия комитет.

— Какво?

— Нека ви го кажа директно, за да бъда разбран правилно.

— Вие да не би да сте адвокат? — прекъсна го Аарон Пинкъс.

— Не, но като оставим настрана страничните ми занимания, съм химик.

— Химик ли? — попита все по-озадаченият Хоукинс. — Какво разбирате изобщо тогава?

— Ами, може и да не съм от класата на Алфред Нобел, който също е бил химик и е изобретил динамита, и който — както много хора вярват — е учредил тази награда, за да изкупи отчасти вината си за това изобретение. Условието му е било никой, свързан по какъвто и да е начин с войната, да не получава тази награда. Самото схващане да бъде определен Воин на столетието би било проклятие за Нобеловия комитет.

— Какво точно искате да кажете тогава, Сайръс? — вметна Дженифър.

— Продължението на това, което ви казах тази сутрин. Това е капан, заложен с цел да извади на бял свят генерал Хоукинс…

— Вие знаете името ми? — извика Макензи.

— Забравете го, генерале — отвърна Редуинг. — В настоящия момент той се явява като мой свидетел… О’кей, Сайръс, това е капан. Какво още? Ако се съди по тона ви, аз бих казала, че има и още нещо.

— Това вече не е някаква малка шайка психопати с комплекси за Александър Велики. Тази операция е солова и се провежда по идея на някой негодник, който е голяма работа в правителството.

— Вашингтон ли? — попита невярващо Аарон Пинкъс.

— Някой във Вашингтон — уточни наемникът. — Усилието не е колективно — рискът за провал е много голям. Това е някой високопоставен авторитет, който е могъл да го организира сам.

— Защо казвате това? — настоя Аарон.

— Защото Нобеловият комитет в Швеция е чист и за да бъде принуден дори и временно да стане нечист, са необходими усилията на някой с твърде висок пост. В крайна сметка, всеки уважаващ себе си журналист би могъл да се свърже със Стокхолм и да получи потвърждение. Подозирам, че това потвърждение вече е дадено.

— Леле Боже! — възкликна Сам Девъро. — Играта загрубява.

— Струва ми се, че и аз казах същото тази сутрин.

— Също така ми казахте, че смятате да оттеглите себе си и Роман З., щом пристигнат онези неща с литиевите батерии и ги поставите, където трябва… Те са на мястото си, Сайръс. А сега какво? Ще ни изоставите ли?

— Не, съветник, промених намеренията си. Оставаме.

— Защо? — попита Дженифър Редуинг.

— Предполагам, че очаквате някакво високопарно изявление на расистка основа, като как ние чернилките е трябвало да оцеляваме под терора на Куклукс-Клан, придобивайки шесто чувство и много се натъжаваме, когато правителството се държи по подобен начин. Това са глупости.

— Хей, голямото момче говори много добре, нали? — прекъсна го госпожа Лафърти.

— Чакай малко, скъпа Ерин — каза Редуинг, приковала вниманието си в Сайръс. — Добре, господин наемник, няма да ни дрънкате глупости на расова основа. И аз мога да кажа нещо по този повод. Защо оставате?

— Важно ли е?

— За мен, да.

— Разбирам — каза Сайръс с усмивка.

— Аз не разбирам нищичко! — избухна Макензи Хоукинс и размачка пурата, преди да я пъхне в устата си.

— Оставете тогава джентълмена да отговори — присъедини се отново Аарон Пинкъс. — Простете ми, генерале, но ако обичате си затворете устата.

— Един командир не може да даде такава заповед на друг командир!

— О, я си седнете на задника — каза Аарон и внезапно разтърси глава, сякаш се чудеше откъде са му дошли на езика тези думи. — Боже мой, ужасно съжалявам!

— Недей — намеси се Сам. — Какво говорехте, Сайръс?

— О’кей, съветник — каза наемникът, поглеждайки Девъро. — Вие и дамата каква част казахте на останалите?

— Всичко, което ни казахте, само че не на останалите, а на Аарон. Не пожелахме да забъркваме Мак, двамата му „адютанти“ и майка ми…

— А защо да не кажете и на мен, по дяволите? — изкрещя генералът.

— Трябваше да свършим малко работа преди да почнеш да издаваш заповеди — му отвърна грубо Сам и отново се обърна към Сайръс. — Също така му казахме и за проблемите ви в Щутгарт и за последствията. Всъщност и за „освобождаването“ ви от затвора.

— Няма значение. Ако кашата е такава, каквато си мисля, и ако аз и Роман З. успеем да ви помогнем, струва ми се, че няма да го използвате срещу нас.

— Имате думата ми за това — без колебание отвърна Редуинг.

— Аз нищо не съм чул — добави Девъро.

— Нямаше и да чуете — каза язвително наемникът. — Вашите въпроси бяха толкова мъгляви, докато тези на госпожица Р. бяха директни и имаха смисъл. Тя ми даде да разбера, че за да ми има доверие трябва да получи някакви основни достоверни факти. Аз просто й ги дадох.

— Що се отнася до мен, чул съм само непотвърдени твърдения от втора ръка — каза Пинкъс.

— Моите разпити никога не са мъгляви — измърмори Сам.

— Ами, в ума ти може да има разни неща… както и върху панталона ти — каза тихо Дженифър. — Вие казвате, че решението ви да останете не е продиктувано от расистки подбуди, Сайръс, но това на никого не е минавало през главата, освен на вас. Вие сте един несправедливо осъден чернокож и ако това се беше случило с мен, индианката, щях да съм бясна и да си остана така доста дълго време. Щях да искам да си го