Пътят към Омаха

— Те никога не са имали постоянни ангажименти, само са ходили по курсове за актьорско майсторство и са киснали по кафенетата.

— Не разбирам и думичка от това, което ми говорите!

— Наистина е елементарно, Уорън. Те са отишли заедно в армията, за да създадат театрална група и за да се хранят по-редовно. Един офицер от Военното разузнаване с малко по-голямо въображение оценил тази уникална възможност и поставил началото на една нова програма за секретни операции.

— Защото са актьори ли?

— Ами според командващия ги генерал, те ся и в много добра физическа форма. Нали ги знаете всичките тези филми за Рамбо, където получават допълнителни роли? Актьорите могат да бъдат много суетни по отношение на представянето си.

— Мисис Трухарт! — възкликна Държавният секретар. — Моля ви да ми обясните целта на този разговор!

— „Самоубийствената Шесторка“ може да се превъплати в когото поискате. Те са майстори в имитирането на всякакви говори и диалекти. Могат да постигнат успех там, където нито един юначага с тон мускули не може да се справи.

— Чакайте малко — Пийс се извъртя в подвижния си стол, вгледа се в кръстосаните знамена на САЩ и Държавния департамент и видя във въображението си между тях портрет на Джеронимо, облечен в генералска униформа. — Точно така! — извика той. — Никакви обвинения, никакви разпити в конгреса — това е перфектно!

— Какво е то, Уорън?

— Актьорите.

— Разбира се.

— Актьорите могат да се превърнат във всекиго, когото си пожелаят, като убедят в това и околните, нали така?

— Това е вярно. На това са обучени.

— Никакви убийци, никакви улики, никакви проклети разпити. Сега вече го виждам — вдъхнови се Пийс и отново завъртя напред стола си. Лявото му око си беше на мястото и заедно с другото се беше разширило от въодушевление. — Пристигат на летище „Кенеди“ — червени шарфове, може би с бради и шапки — делегация.

— Какво?

— От Швеция! Делегация от Нобеловия комитет. Изучавали са военната история на двадесети век и са решили да дадат на генерал Макензи Хоукинс Нобеловата награда за мир като най-велик воин на нашето време!

— Може би трябва да повикам лекар, а Уорън?

— Съвсем не, мисис Трухарт, вие ми дадохте идеята! Не разбирате ли? Този надут пуяк има самочувствие по-голямо от връх Еверест!

— Кой го има?

— Гърмящата Глава.

— Кой?

— Макензи Хоукинс, ето кой! Той е носител на Медала за Чест на Конгреса — два пъти.

— Аз мисля, че ние само можем тихо да поблагодарим на Господ, че той е американец, а не комунист…

— Говежди фъшкии! — избухна Държавният секретар. — Той е дрисльото на хилядолетието. Ще изскочи където и да се намира, за да си вземе наградата… След това към Швеция и оттам на север! Един изгубил се самолет — Лапландия, Сибир, тундрата, кого го интересува?

— Като оставим настрана оскъдните ти познания относно това що е север, идеята звучи абсолютно правдоподобно… Какво мога да направя аз, господин Секретар?

— Като начало, намерете начин да се свържем с офицера, отговарящ за тези тире-тире-нула-шест актьори и след това се обадете на самолета ми да ме откара във форт Бенинг… Перфектно!

Двете взети под наем коли летяха на юг по път № 93 към Бостън, като Пади Лафърти беше на кормилото на първата, а жена му шофираше втората, намираща се почти на миля назад. Аарон Пинкъс седеше на предната седалка до шофьора си, докато Сам Девъро, майка му и Дженифър Редуинг бяха на задната. Във второто превозно средство генерал Макензи беше седнал отпред при госпожа Лафърти, а Деси-Едно и Две играеха на блек-джек на задната седалка с едно тесте карти, присвоено от бившата скиорска хижа.

— А сега ме чуй добре, момиче! — говореше по телефона приятно закръглената Ерин Лафърти с хубави келтски черти. — Искам малчуганът да получи пълна купичка с овесена каша с истинско мляко — а не тази разводнена течност, която пие дядо му — а малката красавица трябва да изяде две пържени филии с яйца, разбра ли?… Добре, момичето ми, ще ти се обадя пак по-късно.

— Децата ли? — попита с известно неудобство Ястреба, докато мисис Лафърти оставяше телефона.

— Ти с всичкия ли си си, бе човече? Имам ли вид на жена, която си има пикльовци вкъщи?

— Просто подслушах без да искам разговора ви, мадам…

— Това беше най-малката ми дъщеря, Бриджит, която се грижи за хлапетата на големия ми син, докато онези двамата са на околосветско пътешествие… представяте ли си, околосветско пътешествие!

— Вашият съпруг не се ли възпротиви?

— Как би могъл да го направи, по дяволите? Та Денис е голям счетоводител с всичките му там букви пред името. Той ни плаща данъците.

— Ясно.

— Така си е да му се не види! Никога не си завъждайте деца, които са по-умни от вас. После плащаш майка си и баща си — Телефонът в колата избръмча и госпожа Лафърти го вдигна. — Какво има, Бриджи? Не можеш да намериш хладилника ли, момиче?… О, ти ли си Пади, скъпи, с какво удоволствие бих ти пъхнала главата във варел със смазочно масло. — Ерин Лафърти подаде слушалката на Хоукинс. — Пади каза, че господин Пинкъс иска да говори с вас.

— Благодаря ви, мадам… Командире?

— Не, още съм аз, Пади, велики генерале. Ще ви дам шефа след една-две секунди. Просто исках да ви кажа да не обръщате много внимание на жена ми. Тя е добро момиче, но никога не е била в истинска битка.

— Разбирам, Арти. Но, ако бях на твое място щях с цената на главата си да се погрижа „хлапакът“ да получи овесената си каша с истинско мляко и „малката красавица“ да си изяде двете пържени филии с две яйца.

— А, тя пак е била на тема „закуска“, така ли? Бабите могат да почернят живота на всички, генерале… Ето ви господин Пинкъс.

— Генерале?

— Командире? Какви са координатите ви по картата, сър?

— Кое?… А накъде отиваме ли? Ами, вижте, аз току-що направих известни приготовления да останем в лятната къща на зет ми в Суомпскът. Тя е на плажа и е доста приятна и тъй като той и сестрата на Шърли са в Европа, е напълно на ваше разположение.

— Много добре, командир Пинкъс. Един комфортен бивак при бойни условия повдига духа на бойците. Имате ли адреса? Трябва да го предам на Малкия Джоузеф във Бостън, защото скоро ще пристигнат подкрепленията ни.

— Хората го знаят като старото имение „Уъртингтьн“ на Бийч Роуд, понастоящем собственост на Сидни Бърнбаум. Не съм сигурен дали има номер, но цялата предна стена е боядисана в кралско синьо, което така допада на сестрата на Шърли.

— Напълно достатъчно, командир Пинкъс. Подкрепленията ни несъмнено са подбирани от елитен корпус и ще я намерят. Нещо друго?