Пътят към Омаха

— Това е клопка, сър, наистина мисля така — добави огромният чернокож наемник.

— Представете си, че грешите?

— Няма нищо в историята на Нобеловия комитет, което да ме опровергае.

— История ли? За Бога, човече, през последните четиридесет години нямаше нищо, което да подскаже, че берлинската стена ще бъде съборена или че Източният блок ще се разпадне! Нещата навсякъде се променят.

— Стокхолм не се променя.

— По дяволите, полковник, аз отдадох живота си на армията и бях прецакан от мръсните копелета, политиците с раираните костюми! Имаш ли представа какво би означавала една такава награда за мен — и за всеки служил под моето командване в три войни!

— Секунда, генерале — Сайръс погледна към Девъро. — Мога ли да ти задам един въпрос, Сам… и мога ли да те наричам Сам, защото ми се струва, че излязохме извън рамките на отношенията работодател — наемна охрана.

— Разбира се, какъв въпрос?

— Има ли тази клопка, за която съм абсолютно уверен, че е такава, нещо общо с този Върховен съд, за който всички така крещите? Разбирам вашата предпазливост, но вие се нуждаете от помощта ми, а, твърдя съвсем отговорно, аз не мога да ви я дам, без да знам повече от това, което знам в момента.

Девъро се обърна първо към Аарон, който кимна без колебание, след това погледна Дженифър, която се замисли и кимна неохотно. И най-накрая Сам отиде при Елинор на кушетката. — Майко, ще ми доставите огромно удоволствие, ако ти и госпожа Лафърти си намерите някаква работа в кухнята.

— Обади се на Кора — каза грандамата от Уестън, Масачузетс без да помръдне.

— Ей, хайде, бе момиче! — извика Ерин Лафърти. — Аз трябва да оправя онази купа със салатата, а ти можеш да ни направиш малко чай! Познай какво открих, госпожа Голяма работа? Хенеси — много специална стара реколта!

Двете дами се запътиха към кухнята, хванати под ръка.

— Деси-Едно и Две — каза Сам, — бихте ли престанали да гледате с такива погледи! Всичко, което ви е обещал генерал Мак, ще стане — повярвайте ми, знам го от личен опит, и доброто, и лошото, а вас ви очаква само добро.

— Разбира се, човече, ние ще поизлезем с romano gitano. Той е малко луд, нъл’ знайш, човече? Много се върти около себе си и винаги се усмихва. Но сигурно е много добър на улицата, нъл’ знайш к’во искам да ти кажа? Може да се сработим.

— Набийте си го в главите, мои капитани! — извика Макензи. — Сега сте под мое командване! Повече никакви улици, никакви измами, никакви кражби и никаква враждебност към цивилни! Нищо ли не ви е влязло в главите, да ви вземат дяволите?

— Прав си, генерале — отвърна Деси-Едно с огромно разкаяние. — Понякога просто ми се изплъзва от устата без да мисля. Сега сме офицери джентълмени и трябва да мислим различно. Прав си… Ще излезем навън с loco gitano. — Деси-Едно и Две излязоха в облицованото с ламперия фоайе и оттам през входната врата.

Дженифър Редуинг, дъщерята на уопотамите, беше тази, която вдигна глава и настоя да говори. Тя описа всичко, което им беше известно относно декларацията на уопотамите до Върховния съд и с голяма убедителност очерта собственото си мнение за предполагаемата, според нея, бъдеща разруха на уопотамите в резултат от действията на Съда, независимо какво становище щеше да изрази той.

— Само при споменаването на това дело цялото федерално правителство ще реагира бясно, ще изкара народа ни предатели и долни същества, ще отчужди земята ни, ще затвори резервата и ще разпръсне обитателите му. Вашингтон не би могъл да реагира по друг начин, защото защитата на Командването на стратегическите ВВС стои над всичко, а съвсем не на второ място идва и армията доставчици за отбраната — по дяволите, самия Пентагон — които ще вият най-много за кръвта ни…

— Като изключим последния ви коментар — каза Аарон Пинкъс, застанал в напрегната поза в стола си, — обобщението ви беше прекрасно…

— Мога ли да изложа и моето становище, малка лейди — каза Ястреба, изправяйки се на крака. — … Извинете ме, вие не сте „малка“ в който и да е смисъл, но сте лейди и не влагам нищо неуважително в това обръщение.

— Продължавайте — отвърна ледено Дженифър.

— Аз започнах това начинание приблизително преди три години, като в главата ми имаше няколко идеи и никоя от тях не беше напълно избистрена, защото аз съм воин, а не мислител, освен по въпросите на военната стратегия. Това, което искам да кажа е, че аз не съм интелектуалец и не губя много време в опити да анализирам неща от рода на мотиви, етика, оправдание и всякакви от този род. Ако го правех, щях да съм загубил много повече млади хора в битките, отколкото пише в досието ми… Вярно е, търсех нещо впечатляващо — не мога да мисля в малки мащаби — защото този вид предизвикателства е по вкуса на онеправдания стар воин. Също така трябваше да е забавно и този, който върши или е свършил нещо лошо, трябваше да си плати сметката. Искам да кажа, че не съм искал да навредя на тези, които ще ми помогнат. Острието на отмъщението ми е насочено само срещу високопоставените негодници.

— Но вие навредихте точно на тази, които ви помагат — прекъсна го гневно Дженифър, — именно на моя народ и много добре го знаете!

— Мога ли да довърша, ако обичате?… Когато научих какво е станало с уопотамите преди повече от сто години, това ми напомни донякъде за случая с мен, а както разбирам, същото е станало и с тук присъстващия полковник Сайръс… Всички ние сме били принесени в жертва от големите клечки в правителството, които или са си топнали ръцете в меда, или са подсигурявали политическите си амбиции, или са били просто долни лъжци, потъпквайки доверието, което са им оказали! Няма никакво значение дали това е станало преди един век, преди десет години, преди три месеца или вчера. Както се изрази нашият черен приятел тук, това трябва да спре! Ние притежаваме най-добрата обществена система, позната в света, но винаги се намира някой въшльо, който се опитва да я изпорти.

— Никой от нас не е ангел небесен, Мак — каза меко Девъро.

— Разбира се, че не е, Сам, но никой не ни е избирал или посочвал и не ни е карал да се закълнем да служим за благото на двестатина милиона човека, които не познаваме. А сега, ако полковникът е прав, има някой, който се опитва от висотата на положението си да попречи на един гражданин да се възползва от конституционното си право да се яви пред съда. И пак се връщаме на същото място!…

— Много добре го казахте, генерале — каза Аарон, облягайки се отново в стола си. — Всъщност за човек, неизучавал право, е направо забележително.

— Какво искате да кажете с това „неизучавал“, господин Пинкъс? — възпротиви се Дженифър с известна нотка на ревност в гласа си. — Та той самият е написал проклетата декларация.

— Аз твърдя, че той я е конструирал, скъпа. Нагаждайки внимателно термините и фразите от учебниците така, че да подхождат на целите му. Това е превод, а не създаване.

— А аз твърдя — каза Сам, — като оставим настрана личните ми чувства, че това е без значение. — Той се обърна към Ястреба. — Но съм озадачен защо подминаваш някои факти и ако те не ти доказват, че някой страшно високопоставен се опитва да попречи на всички нас, то не знам тогава какво по дяволите може да ти го докаже. Ако позволиш да ти припомня…

— Синко, аз съм на километри пред теб — прекъсна го бързо и решително Хоукинс. — Имаш предвид предишните нападения.

— Точно така, Мак. В двата хотела, черната кола, носеща се към къщата ми, четирите въоръжени до зъби горили в скиорската хижа. Кой ги е изпратил? Домашният дух ли?

— Изобщо няма да можем да разберем това, момко, помни ми думата. Ти нямаш понятие как се организират тия неща — с огледала, димни сигнали и толкова много фалшиви свръзки, че ще ти отнеме повече време и от разплитането на аферата „Иран-контри“ да разбереш кой къде е и какви са му функциите. Да му се не види, Сам, аз самият съм прилагал тези процедури. Затова след всеки