Пътят към Омаха

импровизацията.

— Казваш ми, че не знаеш какво става, по дяволите. Липсва каквато и да е комуникация, за Бога!

— Често на телефоните не може да се гласува доверие — и на цивилните, и на военните.

— Кой го измисли това, Розовата пантера ли? Защо не отговори на обажданията ми?

— От самолета на ВВС, който взех до Бостън ли, господин Секретар? Или може би искате всички във въздуха да имат номера ви за свръзка в компютрите си?

— Да му се не види, не!

— А когато стигнах в Бостън, нямаше начин да разбера, че сте се обаждал…

— Не се ли свързахте с кабинета си, за да видите дали тази ваша зачезнала част не се е обаждала?

— Ние действаме в пълна секретност. Те имат само два номера — единият на телефон в кабинета ми в Бенинг, който се намира в тоалетната, но задейства лампичка под бюрото ми; другият е в апартамента ми и се намира в дрешника и задвижва касетата „Няма друг бизнес като шоубизнеса“. Естествено имам и дистанционно за телефонните секретари и на двата апарата, но там нямаше нищо.

— Да пукна дано — каза Държавният секретар. — Какво означава цялата тази техническа измама от високо качество?

— Това е презастраховка против засичане, сър… Така се казваше и във филма „Рю Маделин, номер двадесет и две“. Гледал ли сте го? Кагни и Абел, просто страхотно.

— Не искам да слушам за никакви проклети филми, войнико! Искам да чуя, че твоята шайка горили е заловила Хоукинс и го е отвела в базата на КСВВС в Уестоувър! Това е всичко, което искам да чуя, защото ако не го чуя в скоро време, това може да означава края на всички ни! Ще бъде необходимо само двама от ония пъзливи съдии във Върховния съд да се сдушат с ония леви радикали, дето така и не измряха!

— За всички нас ли, господин Секретар, или за някои от нас? Като например един онеправдан някога от армията генерал и много успешната част, която той е създал?

— Какво?… Пагоните не ти стоят на раменете, за да ми задаваш гатанки, войнико!

— Добре тогава, господин Секретар, ако позволите да ви задам един въпрос като военен. Защо сте толкова обезпокоен от действията на Мак Хоукинс, каквито и да са те?

Светът се променя и между великите сили остава все по-малко враждебност, а с по-малките винаги можем да се справим, както с Ирак. Навсякъде и от двете страни бюджетите се орязват, персоналът и оборудването се ограничават с всеки изминал ден… Даже вчера сутринта един известен журналист долетя тук, във форт Бенинг, за да ме интервюира; той пише статия за военнопромишления комплекс в епохата на пост-перестройката.

— П… п… пост-перестройка ли? — заекна Държавният секретар и се надигна. Сега потта буквално заливаше блуждаещото му ляво око. — Набий си това в главата, войнико! Какво ще кажеш за една далеч по-злокобна заплаха, най-голямата заплаха, която можем да си представим?

— Китай, Либия, Израел?

— Не, идиот такъв! Зелените човечета — кой знае какви са им намеренията?

— Кое?

— Н… н… НЛО-тата!

Глава 25

Дженифър Редуинг се запъти към лятната къща, след като беше плувала със сърф сутринта. На парапета на терасата беше оставила една хавлиена кърпа. Взе я и енергично изтри ръцете и краката си, отметна назад коси и започна да масажира челото си, а когато отвори очи, видя, че Сам седи на един стол на слънчевата веранда и й се усмихва.

— Страхотен плувец си — каза той.

— Това го научаваме, докато топим заселниците в бързеите и плуваме около тях, за да погледаме как потъват — отвърна Джени със смях.

— Знаеш ли, не го вярвам.

— Знаеш ли, сигурно е вярно — Редуинг изкачи стъпалата и стъпи на верандата, увивайки хавлията около тялото си. — Колко хубаво — добави тя, поглеждайки към малката масичка от плексиглас. — Кана с кафе и три чаши.

— Всъщност, канчета. Аз не мога да пия кафе от чашка.

— Интересно, и аз не мога — каза Джени и седна. — Сигурно имам поне една дузина в апартамента ми и много малко са от един и същи вид.

— Аз трябва да имам към две дузини и само четири еднакви. Естествено, те са от майка ми и са от някакъв зеленикав кристал. Изобщо не ги използвам.

— Това се нарича Ирландски кристал и е страхотно скъп. И аз имам две и също изобщо не ги използвам.

Двамата се засмяха и очите им се срещнаха, моментът беше кратък, но многозначителен.

— Мили Боже — каза Сам, — говорим си вече почти минута и никой още не е хвърлил някоя словесна томахавка. Това ме подтиква да ти налея чаша, т.е. канче кафе.

— За кого е третата чаша — канче? — попита индианската Афродита, като пое кафето си.

— За Аарон. Майка ми е горе, тя е влюбена в Роман З., който каза, че ще й приготви циганска закуска и ще й я отнесе. А Сайръс, колкото и да не е съгласен с твърдението ми, си лекува махмурлука в кухнята.

— Не смяташ ли, че той би трябвало да държи Роман под око?

— Ти не познаваш майка ми.

— Познавам я може би по-добре от самия теб, точно затова попитах.

Очите им отново се срещнаха и този път смехът им беше по-силен… и по-топъл. — Ти си една проклета индианка и аз би трябвало да си взема обратно кафето.

— И сигурно имаш право. Честно казано, мисля, че това е може би най-доброто кафе, което съм пила през живота си.

— Роман З. го направи. Разбира се, той прекопа дюните и несъмнено е хванал някакви лигави океански твари, за да ги смеси с основните съставки, но ако започнеш да виеш, ще намеря бръснач и ще ти обръсна брадата.

— О, Сам — закашля се Джени и остави чашата си на масата, — ти можеш да бъдеш забавен дори и когато си най-непоносимият човек на света.

— Непоносим? Аз? Боже опази… Ами това, че съм забавен означава ли на езика на вигвамите, че сме в примирие?

— Защо не? Миналата нощ преди да заспя си мислех, че ни предстои да покорим заедно доста ръбати планини и не върви да го правим, като непрекъснато се джафкаме един с друг. Отсега нататък стрелбата ще бъде насочена по нас в буквалния и в преносния смисъл, а тази перспектива хич не се отразява добре на кръвното ми.

— Защо тогава не ми дадеш „огневата позиция“, както би се изразил Ястреба? Аз няма да ти противореча на заседанието.

— Знам, че няма да ми противоречиш, но какво те кара да мислиш, че имаш по-големи възможности да се справиш от мен? Но ако кажеш, защото си мъж, значи отново ще започнем да се джафкаме.

— Остави джафкането, това, че съм мъж също е причина, но няма голямо значение. По-важното е, че аз познавам Мак Хоукинс и начина му на реагиране в напрегнати ситуации. Дори мога донякъде да предскажа какво ще направи и, нека ти кажа, той е единственият човек на земята, когото предпочитам да имам до себе си, когато нещата станат напечени.

— Искаш да кажеш, че работите добре в тандем, така ли?

— Винаги съм бил по-слабият кон, но в миналото сме работили заедно. Наричал съм го извратен кучи син повече пъти, отколкото може да изброи един компютър, но когато нещата станат напечени, ама наистина