Пътят към Омаха

напечени, благодаря на луната и звездите за дадената му от Бога проклетия. Мога дори да предскажа кога има намерение да измъкне нещо от невероятния си военен сак. Чувствам го и се нося с течението, което той създава.

— Тогава ще трябва да ме научиш и мен на същото.

Девъро помълча, вперил поглед в канчето си с кафе, после вдигна очи към нея. — Имаш ли нещо против, ако ти кажа, че това ще бъде безразсъдно — дори пагубно?

— Искаш да кажеш, че мога да ви попреча?

— Дори и да ти прозвучи нахално, да, би могла.

— Ще трябва да рискуваме все пак с моята некомпетентност.

— Отново ли ми се зъбиш?

— О, стига, Сам. Аз знам какво правиш ти и го оценявам. В интерес на истината, това ме изкушава, защото не съм глупачка и не се виждам като командос в рокля, но става въпрос за моя народ. Не мога просто да се покрия, те трябва да знаят, че аз съм там — че съм била там. За да се вслушват в съветите ми, те трябва да ме уважават и независимо дали ми харесва или не, те няма да ме уважават, ако аз се покрия, докато някой друг върши черната работа.

— Разбирам мотивите ти — не ми харесват, но ги разбирам. Дочу се звук на отваряща се врата, последван от стъпки в дневната. Секунди след това се появи Аарон. Кльощавата му снага беше облечена в бели спортни шорти и синя риза с къс ръкав, а главата му беше покрита с жълто кепе за голф. Той премигна срещу слънцето и отиде до масата.

— Добро утро, милостиви ми работодателю — каза Девъро.

— Добро утро, Сам, Дженифър — отвърна Аарон и седна. Дженифър му наля кафе. — Благодаря ти, скъпа… Чух гласове, но понеже не бяха нито високи, нито изпълнени с обидни думи, нямах понятие, че сте вие двамата.

— Споразумяхме се за примирие — каза Девъро. — Аз загубих.

— Значи, нещата вървят към добро — предположи прочутият адвокат и кимна, отпивайки от кафето си. — О-о, това кафе е превъзходно!

— Подправено с медузи и мръсни водорасли.

— Какво?

— Не му обръщайте внимание, господин Пинкъс. Роман З. го е направил и Сам ревнува.

— Защо, заради Роман и майка ми ли? Хей, не съм такъв човек.

— Роман З. и Елинор? — Аарон ококори очи под козирката на жълтото си кепе за голф. — Може би трябва да вляза обратно в къщата и пак да изляза. Нещата са ми малко несвързани.

— Няма значение, просто си дрънкаме глупости.

— Не знам какви глупости си дрънкате, скъпа, но това е най-голямата… Доближава се по глупост до умствената гимнастика, която упражнява от време на време нашият приятел генерал Хоукинс. Аз току-що говорих с него по телефона.

— Какво става? — попита бързо Девъро. — Как вървят нещата в хижата?

— „Бивакът“ му се е преместил в три апартамента в „Уолдорф-Астория“ в Ню Йорк.

— А?

— Не бях по-ясен от теб, Сам.

— Това означава, че е елиминирал проблема — каза умно Дженифър.

— И е създал един куп нови, поне така ми се струва — добави Пинкъс, поглеждайки към Девъро. — Той попита дали не би могъл да прехвърлиш известна сума в „Уолдорф“ — около сто хиляди долара и каза да не се притесняваш. Той щял да прехвърли сумата от Берн в Женева, за което аз не държа да зная абсолютно нищо… Можеш ли да го направиш, той може ли? Не ми обръщай внимание, няма значение!

— Всъщност това е един елементарен компютърен трансфер, банков ордер…

— Знам как се прави това, не е там въпросът!… Нищо, нищо!

— Това е единият проблем — каза Редуинг. — Какви са другите?

— Той ме попита дали познавам някой филмов продуцент.

— За какво?

— Нямам понятие. Когато му казах, че навремето познавах един младеж от храма, за когото по-късно разбрах, че бил продуцент на няколко треторазредни филмови трилогии, и освен него не познавам никой друг в тия среди, той каза да не се безпокоя и че щял да тръгне в друга посока.

— Това е един от онези моменти, когато предчувствам, че в главата му се оформя поредната шантава стратегия.

— Неприятното предчувствие на Девъро ли? — попита Джени.

— Прокобата на Девъро — допълни Сам. — Какъв ще е следващият ни ход, шефе? Ти и Ястреба разисквахте ли този въпрос?

— Накратко. Разполагаме с два дена и половина до разглеждането на делото и тогава, Дженифър, ти и генералът ще трябва да излезете оттук с някакво превозно средство или средства, да изкачите стъпалата пред сградата на Върховния съд, да бъдете приети от разпоредителите, да минете през охраната и да бъдете отведени в покоите на Върховния съдия.

— О, о, като че ли слушам Мак — прекъсна го Сам.

— Напълно си прав — съгласи се Пинкъс. — Струва ми се, че такива бяха думите му или поне приблизително такива, минус един — два цинизма — или три. Той ми каза, че е трябвало да подходи към ситуацията като към изпращане на трима разузнавачи зад линията на врага.

— Много успокояващо — преглътна Дженифър. — Той какво очаква, контраразузнавателна акция, в която ще ни пръснат главите ли?

— Той не изключва противодействие. Тук беше права, даже и за самата дума. Генералът смята, че то цели „преграждане на пътя“ на самия него или на Сам, или и на двамата с цел да не стигнат до Върховния съдия, защото без тях прослушването официално се отменя. Ищецът и адвокатът трябва да се явят заедно.

— Ами аз?

— Вашето явяване, скъпа, е по желание като заинтересована страна, а не се изисква официално. Обаче, както знаете, вие подписахте споразумение, което официално ви обвързва с генерала и Сам. В тази ситуация заинтересованата страна контролира делото вместо ищеца — казусът не е нещо непознато.

— Защо не останем тук до вдруги ден по обяд, да си вземем един частен самолет до Вашингтон и след това две най-обикновени таксита до Съда? — попита Сам. — Никой не знае къде се намираме, освен човекът, който е наел Сайръс и Роман за подсилване на охраната ни, онзи с когото говори Мак. Дори и Сайръс вече се съгласи с Ястреба, че който и да е този човек, той иска да ни запази живи и здрави, за да се явим на това прослушване.

— Сайръс също би желал да знае защо — каза Редуинг. — Или може би е пропуснал да го спомене?

— Мак му каза, аз бях там. Този „Командир Y“ имал сметки за уреждане с тези, които искат да ни попречат да се явим в Съда.

— Очевидно, скъпа, нашият непознат благодетел преди това е бил в една група с нашите противници, докато не е научил, че същите тези хора имат други планове относно него самия. Което, според Мак, било обичаен ход на онези от Вашингтон.

— Но, господин Пинкъс… — Дженифър присви очи, разкривявайки чертите на красивото си лице. — Нещо не се връзва, бих казала, нещо жизнено важно. Може би съм се превърнала в параноичка по отношение на вожда Гърмяща глава, но защо пък да не съм? Всичко, което ни каза Ястреба миналата нощ беше, че положението е под контрол — „под контрол“. Какво означава това?… О’кей, той по някакъв начин е спрял тези актьори да не ни пръснат главите, но как? Какво е станало във форт Бенинг? Ние почувствахме такова облекчение, задето можем отново да спим спокойно, че изобщо и не го попитахме. Моля ви, господин Пинкъс — каза Редуинг. — Какво ви каза той за форт Бенинг?