Двайсет и девета глава
Когато Марти заспа, Питър излезе за малко. Трябваше да опита да се свърже с местния клон на МИ-6. Ранди също слезе до долу, където в просторното фоайе беше забелязала телефон. Изчака фоайето да се изпразни и се отправи към стъклената кабинка. Мина покрай високите вази с божури и яркожълти нарциси, които придаваха на клиниката вид по-скоро на скъп пансион, отколкото на болнично заведение.
Набра номера на шефа на Ленгли — Дъг Кенеди. Връзката се осъществяваше по свръхсекретен подводен фиброоптичен кабел.
Дъг звучеше мрачно:
— Лоши новини. Ситуацията е критична. Разузнавателните и комуникационните сателити все още са извън строя. НАСА и Пентагонът полагат неимоверни усилия да възстановят връзката, но засега всичко е безуспешно. Поставени сме в ситуация цайтнот, ако мога така да се изразя… Без сателитите все едно сме с вързани очи и уши…
— Знам колко е сериозно положението, Дъг, и правя каквото мога. Прототипът наистина беше унищожен. Единственото обяснение за случилото се е, че Шамборд е оцелял, успял е някак да се измъкне преди експлозията… Но нямам и представа как е могъл толкова бързо да направи отново компютъра…
— Могъл е, защото е гений.
— Дори гениите имат само две ръце и им е нужно време… Както и да разполагат с необходимите материали. И, разбира се, истинско работно помещение. На твърда земя. Това всъщност беше основната причина да се обадя на твоята августейша особа.
— Спести си сарказма, Ръсел, и казвай направо.
— Имам нужда от малко помощ. Опитай да се свържеш с източниците ни на информация в радиус двеста мили от вилата и разбери дали някой от тях не е забелязал нещо, каквото и да е, след експлозията. Някакъв шум, някакво движение — по суша, по въздух или по море… Това е всичко.
— Само толкова?
— Засега — отвърна Ранди, без да обръща внимание на язвителния тон. — Така вероятно ще успеем да разберем дали наистина Шамборд е оцелял. Или си имаме работа с неизвестен фактор, за което направо не смея да си помисля. А ако Шамборд е оцелял, трябва да го открием.
— Определено.
— Ще чакам да ми се обадиш.
— Веднага щом науча нещо ново. А иначе как вървят нещата при теб?
— Работя по една евентуална следа… — уклончиво отвърна Ранди, като премълча, че в момента разчита единствено на някой от „вездесъщите“ информатори на Питър или на някое щастливо хрумване на Марти.
— В такъв случай желая ти късмет.
— Ще ми е нужен… — промърмори Ранди.
Джон седеше в задната част на хеликоптера със запушена уста и превръзка на очите. Ръцете му също бяха здраво завързани отзад и докато изреждаше в ума си всичко, което можеше да представлява ценна информация, той се опитваше да разхлаби въжето, стегнало китките му. Като че ли имаше известен напредък, което го обнадежди малко. Но трябваше да побърза и да се освободи, преди да стигнат там, за където бяха тръгнали, ако не искаше Абу Ауда и хората му да разкрият какво е замислил.
Чуваше бученето на двигателите — по звука можеше да прецени, че хеликоптерът беше доста мощен. Можеше да съди за размерите му и по крачките, които беше изминал между редиците седалки. Най-вероятно беше „Сикорски“, модел „S-70“, известен още като „Морски ястреб“ или „Черен ястреб“. Хеликоптерите от този вид се използваха за транспортиране на военни части, но също така и при спешна евакуация и за превоз на пострадали при бедствие. Самият Смит неведнъж беше летял в такъв.
След като констатира всичко това, опитвайки се да не мисли за раните си, той се заслуша в разговора на Абу Ауда с някой от хората му. Оказа се, че хеликоптерът наистина беше „Сикорски“, но S-70A, подобрен модел, вероятно наследство от операцията „Пустинна буря“ или набавен благодарение на някой техен човек, заемащ длъжност в армията на някоя ислямска държава. При всички случаи обаче това означаваше, че хеликоптерът е пригоден за военни действия в случай на нужда. Джон съзнаваше, че това щеше да утежни задачата му. Наостри уши, за да чуе продължението на разговора, но Абу Ауда и събеседникът му се бяха отдалечили.
В продължение на още близо три часа Джон напрягаше слух, за да чуе поне някои от репликите, които терористите си разменяха, но ревът на моторите заглушаваше всичко и не чу почти нищо съществено. Би трябвало горивото на хеликоптера вече да е на привършване и да кацнат някъде, за да заредят. Явно Мавритания все още смяташе, че може да извлекат някаква полза от залавянето му, след като не беше разпоредил да го убият, но Джон подозираше, че в края на краищата ще предпочетат да се отърват от него. Един заложник с враждебни намерения понякога се оказва в тежест, особено ако стане напечено…
Отчаяно търкаше китките си и само от време на време спираше, за да си почине. Беше прострелян в ръката и раната го наболяваше. Не беше дълбока, но трябваше да се промие. Разбира се, в момента това не беше основният му проблем.
Не го напускаше и мисълта за Ранди. Знаеше, че тя ги беше чакала до последно и сигурно се беше промъкнала съвсем близо до вилата, обезпокоена от забавянето им. В такъв случай… дали беше успяла да избяга?
Молеше се да го е сторила. Да е била достатъчно бърза. Гърлото му пресъхваше при спомена за онези кошмарни мигове преди експлозията, когато бяха само на косъм от смъртта…
Хората на Мавритания ги бяха обградили отвсякъде… Обезоръжиха ги…
Чу Шамборд да казва:
— Приятелчетата на американеца ще ударят вилата. Трябва да побързаме. Нека хората ти дадат няколко откоса с автоматите, а после да се развикат, че неверникът е мъртъв. И веднага изчезваме!
Така и стана. После хукнаха към площадката за хеликоптери, като повлякоха и тях двамата с Терез. Едва бяха наближили бараките, когато земята под краката им се разтресе. Взривната вълна ги отхвърли във въздуха, оглуши ги, откършени клони и парчета тухли се посипаха върху тях. Една масивна дървена врата се стовари върху единия от терористите и го премаза…
Когато всичко утихна, Джон се надигна, като залиташе. По лицето му се стичаше кръв, а в лявата си ръка усещаше пареща болка. Огледа се за захвърлено оръжие, но чу гласа на Абу Ауда:
— Не си го и помисляй!
Автоматът на терориста беше насочен към него.
Оцелелите се изправиха на крака. Огледа се за Терез. Беше жива, но ранена в крака. Баща й се спусна към нея, но тя го отблъсна:
— Остави ме! Вече не знам кой си…
Обърна му гръб и се приближи до Джон. Откъсна раздрания си ръкав и започна да превързва раната му.
— Всичко, което правя, е в името на Франция — каза Шамборд. — Един ден ще ме разбереш…
— Вече разбрах достатъчно — огорчено поклати глава тя, без да го поглежда.
— Бъдете спокоен, доктор Шамборд — разнесе се кадифеният глас на Мавритания. — Вие сте герой и рано или късно дъщеря ви ще го разбере!
В този миг чуха яростните викове на един от терористите. Хеликоптерът „Хюи“ беше пострадал жестоко от експлозията — разхвърчалите се отломки го бяха ударили и бяха счупили перките му. Настъпи всеобщо объркване.
Най-после Шамборд заяви:
— В „скаута“ има място за петима. Вие, мосю Мавритания, пилотът ви, капитан Бонард и Терез ще
